Николай Стоев е един от обещаващите автори в „Отвъд кориците“. След като дебютира със свои стихове при нас, последва и публикация във вестник „Нова литература и критика“. Поемата „Синът ми се казва Грохот“ е „Сизифовата риза“, която впечатли нашата редакция и с радост я поднасяме на читателите.

Синът ми се казва Грохот

Имам чувството че няма как да се чуем
от беса на тия вълни
от солта помежду ни,
имам чувството че няма как да се чуем
откакто обезобрази пролетта,
от края на юни.

– – – – – – – – – – –

Синът ми се казва Грохот,
роди го сирена,
роди се в морето.
Синът ми се казва Грохот,
в очите му тиня
мен ме е страх от него.

Синът ми се казва Грохот,
не си спомня майка си,
помни само пороя.
Синът ми се казва Грохот
това негово име
е моята горест.

Синът ми се казва Грохот
обича да стиска,
обича да плаче,
научих го, че не трябва да пускаш
това, което обичаш,
запознах го със моите палачи.

Той е мой син, аз негов съм майстор,
той мен ме обича,
аз него обичам.
Той ме обича задето нарича ме “татко”
аз него задето
себе си виждам.

Аз него създадох от моята болка,
от морската сол,
от последното “Сбогом”.
Там, където умрях
роди се синът ми,
синът ми, със името Грохот.

Тогава, когато всичко бе тихо,
когато цветятата…
когато очите ти…
Тогава, когато слънцето грееше меко
във синевата
и във душите ни.

Помня, бях много объркан,
много уплашен,
и много по-влюбен.
И стисках ръката ти,
и стисках цветята
за да не ви изгубя.

Един плач ме изкарва от спомена,
нарушил тишината,
клатушкащ се ропот,
злокобно отеква в съседната стая.
“Моето име е Грохот”
“Моето име е Грохот”.

Синът ми е чужд,
твърде самотен,
твърде лъха на кухо.
Синът ми е син
като цвета на морето,
като цвета на отсъствието.

В главата му страшно звучи вълноломът,
в устата – рапани
между зъбите – морската пяна.
Моят син е сънят
на едно болно отсъствие.
Той е тук, защото нея я няма.

Сега го нося на гръб. И синът ми заспива,
по лицето му мътно
разлива се кротост.
Аз вечно ще нося тая моя сизифова
риза – силует на синът ми,
който казва се Грохот.

По оня плаж тогава растяха,
много синкави макове,
много пясъчни лилии.
Ти самата цъфтеше
с водорасли в косата ти,
във краката ти с приливите.

Пролетта се разстилаше надълго в морето,
а нашият шепот
се пропи в тишината.
Спомням си, каза:
“Виж колко е хубаво”
и посочи цветята.

После луната цяла нощ се е цъклила,
като бледен издайник
на моята тайна.
Докато аз се разхождах,
събирайки лилиите
за твоя подарък.

Когато утрото цъфна, пристигнах с букета,
разстлах хиляди лилии
в леглото ти.
После ти се събуди.
И ревна увяхвайки:
“Телата им мъртви са, Господи!

Пребледнели останки, безжизнени трупове
цветовете им лъхат на кухо,
жалебни чудовища!”
Вдигна поглед към мен.
Вдигна страхът си към мен,
както живият вдига туловището.

Тишината я нямаше, само твоите писъци,
далеч от морето
дочух вълнолома.
Вече нямаше думи,
вече го нямаше плажът,
само морския вой и агонията.

Ужасен се нахвърлих върху мъртвите лилии,
кадавър, събиращ
кадавъри пролетни.
От очите ми капеха
сълзи, морската пяна
сълзеше от твоите.

Стиснал останки от лилии погледнах
леглото, вцепених се,
ти се свлече на отсрещния стол.
Там, където лежаха
бледите трупове,
стоеше насипана сол.

От пропитата морска вода, от моите сълзи
от твоята скръб…
Не разбрах.
Поличбата беше зовът на морето.
В очите ти
пак същият страх.

И помня отворих уста, а във нея
само рапани
и морски вълни.
И стояхме от двете страни на прибоя
на солта
от двете страни.

Вътре в мен закипяха вълните,
вън от мен
захриптя океан.
Вън от мен пролетта изкриви се
като лилиите стиснати
в моята длан.

Мъртво течение сякаш отнесе те,
аз те придърпах към мен
ти се задърпа,
нямаше как да те пусна,
ти, лилия моя,
нямаше как да те пусна.

Теб беше те страх, мен беше ме ужас
ти викаше нещо,
аз нищо не чувах
във ушите ми страшно
бучеше морето
и вълните бушуваха.

После… Морето замръкна.
Знаех, в очите ти
се е преселило то.
Там някъде в дъното,
безкрайно далече,
ти прошепна едно:

“Имам чувството. че няма как да се чуем
от беса на тия вълни
от солта помежду ни,
имам чувството. че няма как да се чуем
откакто обезобрази пролетта,
от края на юни”.

После… После стиснах по-силно.
Беше ме страх,
че ще те изгубя.
После. После помня
само звука,
звука на безумието.

Звук на бездънието, на морето
продънено, звук на
предмсъртния ропот.
Тишината тогава завинаги рухна
и всичко бе грохот
и всичко бе грохот.

И всичко бе грохот
и всичко бе грохот
и всичко се сгромоляса.
Сега гледам ужасните
очи на сина ми
и всичко е ясно.

Синът ми си няма име,
моят син е просто
моята липса.
Синът ми няма си име,
моят син съм просто
аз който все още стискам.

Синът ми е мъртъв,
синът ми го няма,
синът ми никога не е бил раждан.
Солта във морето
пресъхна диханието ми,
моят син е моята жажда.

Аз се страхувам от себе си.
Аз съм отрицанието.
Аз съм мавзолей на изродило се “Сбогом”.
Аз съм този, който
не прие тишината
и моето име е Грохот.