Сони Димитрова дебютира с публикацията на разказа „Крила за обречени“ в нашия стар сайт. В момента тя работи по първия си сборник с разкази със заглавие „Заради тях“. посветен на всички „деца, които се научават да се прибират сами“. Авторката твори проза и стихове, изследвайки теми като страха от изоставяне, тишината между думите и вътрешната борба между нуждата да обичаш и страха да останеш. Героите ѝ не търсят съвършенство, а истина. Нейните текстове не утешават на всяка цена, но отварят пространство за онова тихо осъзнаване, което остава дълго след последния ред. Майчинството е дълбок източник на вътрешна сила и преосмисляне, който естествено намира място и в творчеството ѝ.
Гълъбът
Беше сутрин. Една от онези, които със самото разсънване носят мека носталгия по юлските горещници. Студът ковеше всяко дърво и всеки камък с ледено настървение. Улиците, все още ухаещи на нощно терзание и несбъднати кошмари, тръпнеха конвулсивно от смразяващите пориви на януарския вятър.
Вървях безцелно, безшумно, безпаметно. Само уличните плочки следяха настръхнали хрупащите следи от обувките ми. Остатъци от кален сняг. Покривите на къщите бяха надвиснали мълчаливо от умората на самотните двойки, споделящи тухлените кутийки. Тук там някоя ранобудна лампа проблясваше зад прозорци, скрили илюзии. Въздухът беше пропит с отражения на души. Ухаеше на горест.
Стъпвах вяло, приведен от липсата на кислород в заскрежените ми дробове. Сякаш влача изтормозената смърт на гърба си с всичките и атрибути. Промъквах се като престъпник между локви кал и лед. Мечтаех неопределено, докато обувките ми оскверняваха заледената плюнка по плочките. Фантазирах по рождение. Напук на познатите, които се възмущаваха на бели въжделения и мрачен непукизъм. Обожавах да се отдавам на самоунищожително униние и тъга, докато безидейно обикалях изоставените от добата, улици. В онази януарска утрин изживях перверзното вълшебство на леталността, породено от отнемането на един живот.
Съгледах го неочаквано. Спонтанно избликнал миг на стъписване. Беше премръзнал гълъб, лежащ безпомощно между студените остатъци от фекалиите на бездомно псе. Доближих го. Съвестта ме принуди да разгледам отблизо пораженията. Имаше крило, прекършено на две толкова неестествено, че се зачудих, какво му го бе причинило. Беше сив като всичкото сиво на света. Перата бяха драстично проскубани, а от опашката стърчеше нежен пух като перчем на едногодишно дете.
Очите му бяха черни, дълбоки, пронизващи. Събрали безмерната чернилка на хорската душевност. Докоснах го внимателно, пръстите ми трепереха от ужас и непонятна екзалтираност. Ледена грозота скова кръвта ми. Усетих се като екстревагантно чудовище, докато го съзерцавах. В тези очни стъкълца се четеше атавистичен страх и безумна болка. Знаеше, че ще съм неговият спасител и палач. Огледах се хаотично за някой камък. Съзрях един подходящ, лежащ студено до кашон препълнен с боклуци. Взех го припряно, но напълно осъзнато и концентрирано. Сетивата ми притихнаха безмълвно, в очакване…Трябваше да го отърва от тази агония.
И там, в зората на неведом ден замахнах с цялата си ярост и сила, които бях скатал за собствената си смърт. Преди да размажа малкият му череп, той сякаш ме погледна и в този взор имаше дълбока признателност. Крясъци раздраха душата ми, палтото ми полепна с гълъбови карантии. Солта от очите ми се изпари. Наведох се и нежно поех остатъците от този злочест, птичи живот. Зловонното предчувствия за моя човешки разпад… беше гълъбът.
Научете повече за партньорската програма на „Отвъд кориците“