Откъс от стихосбирката на Петър Канев „Енигми. Свръхреалистично календарче“, издадена от „Отвъд кориците“. Публикацията съдържа два варианта на „Делфин пътник“ – оригиналният от книгата и версия, прочетена от Денис Олегов отзад напред по време на едно от събитията на (Не)Формата.

Грешки в еволюцията

Човек се ражда в мъки
и умира в мъки,
Защото е специален –
създание, което не бива да се ражда
и не трябва да умира.

Делфин пътник

Отвън синкав и прегракнал,
побелял изотвътре,
вече стара афала – поповяхнала
и сякаш съвсем сама,
сбръчкана,
делфинчетата са големи,
те вече са в друго море в друго време,
приятелите си отидоха,
любимата ми е за риба,
носи ми понякога цаца за малко,
а после пак я няма с дни и с дни и с месеци,
няма с кого да скачам,
обезцветен
от твърде много
цветове
отминали.

Тъгата е по-синя от всеки цвят.

Тъгата е по-синя от всеки цвят,
но аз не съм от делфините,
които ще излязат да изсъхнат и умрат
на пясъка, в сушата.
Викат ме дълбините.
Слизам все по-надолу и по-надолу,
където дъно вече няма,
нито кислород,
нито небесна светлина,
само налягането смазва
огромния ми болен мозък
и няма вече горе, нито долу,
всичко е изчезнало.

Затаил последни мехурчета въздух
в гърлото си
бавно докосвам
Марианската ми падина,
там има само екстремисти скариди,
дишат азот от магмата,
лавата топло свети.
И чувам песен, чувам как запяват – Ерол и рокендрол:
О, Мариана, ай лов ю соу мач.

Мисля, че нямам вече въздух, а скаридите във вулкана
пеят, пеят, пеят:
Аз казвам ти, ай лов ю, ай лов ю,
ай лов ю соу мач,
Мариана, Мариана.
Мариана, Марина, Мартина…

Но аз не съм такъв делфин,
не, не съм такава афала
и няма да остана там,
където дишат азот от магмата,
няма да приема морето,
такова, каквото то е.
Аз съм делфин с инат.
Ще се издигна пак, ще се завърна.
Аз съм делфин магаре –
дори и след смъртта
ще изискам
от цялото море
да бъде, да е,
каквото то не е.

Червената книга

Тук съм още – ето на ме –
последният
Саламандър
След световен дъжд
ме виждат до локвата в тревата
и си казват:
Какъв е уникален,
Колко е красив,
Какво оранжево и
черно
бляскаво блести.
От безопасно разстояние.
Няма да се приближат
до отровната му кожа
Никога и никой
хората
а хормоните
и
хромозомите
ми
питат:
Къде, къде е Саламандрина?
Къде си, ей, Саламандрино?
Дали си оцеляла
след дъжда?

Къде е, има ли,
Къде те има
Дух на огъня
във вода.
Дъждовничке, Дъждовничке моя,
Аз съм тука,
докосни ме…
Аз съм последен.
Не съм последен.
Ти си последната.
Не си последната.
В Европа след дъжда
Няма ме.

По капките на „Обичам те“ светват отблясъци.

12 рибари

Стиховете просто съществуват.
Аз не ги измислям,
а просто ги ловя като риба.
Безсмислено.
Дори не мога да ги попържа.
Гемията се наклони от риба
в мрежата от лявата страна на борда,
където върху водата е стъпил
спасител, когото
само рибарите го виждат.
А всъщност е необходима
само една единствена риба,
за да се изхрани
човечество.

Сто години любов

Само с теб никога не позирам,
никога не играя роли само с теб.
Прозрачен съм само с теб само за теб.
Мисля си, че ти казвам всичко.
Затова и не ти казвам нищо.
Мислим, че знаем всичко, че се познаваме.
Затова и не знаем нищо и не се познаваме.
Обичаме се,
защото не се познаваме,
защото в прозрачността си сме непроницаеми.
В откритостта скрити.
В предвидимостта фалшиви.
Истински само когато забравим.

Делфин пътник (ремикс)

Каквото то не е
да е, да бъде
ще изискам
от цялото море
дори и след смъртта –
Аз съм делфин магаре.
Ще издигна пак, ще се завърна.
Аз съм делфин с инат.
Такова, каквото то е
няма да приема морето,
където дишат азот от магмата,
и няма да остана там.
Не не съм такава афала,
но аз не съм такъв делфин,

Мартина, Марина, Мариана…
Мариана, Мариана,
ай лов ю соу мач,
ай лов ю, ай лов ю аз казвам ти:
пеят, пеят, пеят
скаридите във вулкана, а мисля че нямам вече дъздух
О, Мариана, ай лов ю соу мач.
И чувам песен, чувам как запяват – Ерол и рокендрол.
Лавата топло свети,
дишат азот от магмата
само екстремисти скариди там има само
Марианската ми падина
бавно докосвам
в гърлото си
затаил последни мехурчета въздух.

Всичко е изчезнало
и няма вече горе, нито долу,
само налягането смазва
огромния ми болен мозък
където дъно вече няма,
нито кислород,
нито небесна светлина.
Слизам все по-надолу и по-надолу.
Викат ме в дълбините.
На пясъка, на сушата,
но аз не съм от делфините,
които ще излязат да изсъхнат и умрат.

Тъгата е по-синя от всеки цвят.

Тъгата е по-синя от всеки цвят.
Отминали
цветове
от твърде много
обезцветен
няма с кого да скачам,
любимата ми е за риба,
носи ми понякога цаца за малко,
а после пак я няма с дни и с дни и с месеци,
приятелите си отидоха,
те вече са в друго море и в друго време,
делфинчетата са големи,
сбръчкана,
и сякаш съвсем сама,
поповяхнала – вече стара афала,
побелал изотвътре,
отвън синкав и прегракнал

делфин пътник.

Петър Канев – Енигми. Свръхреалистично календарче е налична и в електронен вариант.