Представяме нови стихове от Петър Канев. А ако се пропуснали книгата му „Енигми. Свръхреалистично календарче“, може да поръчате от този линк.
ФИЛОСОФИЯНСКИЯТ КАМЕН В ЕКО-СОЦИАЛЕН ПРЕХОД
„Дрънчат веригите в скованите сърца“
Димитър Воев
…
И пак той:
Задъхано приличам.
Разкъсано живея.
След свойте стъпки тичам
и плувам в мъгла… и… пиуууу –
слушалките ми ме изоставиха,
изядени от ланголиери
в самолета някъде
над Сърбия…
няма мъгла…
Ех, Дане, ех, Неда… Мяо!
На пресечката на „Никола Фламел“ с най-старата
улица в Париж
бездомници спят в палатки в локвите
между катедралата и кьор кюшето
за постмодерно соц изкуство…
философствувам си ги на воля, представям си
да светват фенерчето на айфона си и четат писанието из отвътре,
Помислям си ги, че в душите им е по-студено,
сигурно, отколкото на тичащите дружно
плъхове по тротоара на брега на Сена…
Но мускулът на софиянското ми сърце не трепва,
сигурно, защото отдавна, от кол е е камен на верига…
Баба ми е искала да кръсти чичо ми Камен, а баща ми Добри…
А Петър значи „Камен“ а гръцки, сигурно, за това и така ме обичаше…
Дали камъните и безсмъртните могат да са и добри?
Дали и те обичат, когато са обичани
на Задушница и Хелуин в Деня на будителите?
Два корморана съхнат на студа
между Охридското езеро и моста на площад Трокадеро.
А на Марсово поле е задръстено… в преходи… с мен… само с мен…
на гара Сен Лазар
в търговските вериги там май пак
никой не възкръсна… но, но…
Все още топля слона си с тялото ми в Алпите…
Над Рона греят звезди като слънчогледи.
В слънчевия Арл прибрах нещо социално в джобите си…
Какво ли беше то?
Линията на метрото е 13. Сменя се след едно.
Със зеленеещото на първи ноември небе
имаме сделка.
Оставих всичките си фланелки – даже и жълтата –
за рециклиране в Аниер от другата страна на Сена…
Все някак си ще изкарам по голи гърди.
Днес спах по жилетка.
Вече отдавна не съм там, не съм сам, не съм тук.
Бръкнах в джоба си да върна ключа
от тоалетната на Природонаучния музей
и напипах нещо като пеперуда
на верига.
Извадих го.
Беше ухото на Ван Гог…
А толкова приличаше на пеперуда!
ИСТИНА И ЛОШ (ЖЬ)
„Разницы нет никакой между Правдой и Ложью“
(МНОГОМОТОВО ЛЮБОВНО ПИСМО,
НЕ САМО С МОТО ОТ ВИСОЦКИ)
„Не четете това, защото е интимно!
Който го прочете да бъде трижди проклет!…“
[… и рисунка на череп и кости и светкавица]
(преразказ на мотото на дневника на един български посланик
в Турция, което забелязах и запомних по смисъл,
когато той го продаде за 200 лева на Институт
за социални ценности и структури „Иван Хаджийски“
при условие да му напише и продължение…)
NB! Внимание! Това е провокация!
Всичко, всичкичко,
Всичко, което написах до сега е
чиста проба лъжа.
Истината е, че просто се напиках в метрото
в Париж.
Иначе никога нямаше да напиша
Нови стихове…
… за истината…
Но истината…
не е истината!
Понякога лъжата е истината…
Лъжа ли е, че те обичам?
Тази лъжа ли е?
Лъжа ли е, че ме обичаш?
Същата ли е?
Истината е, че аз нищо не разбирам.
Нищо, нищичко не разбирам от това…
А лъжа ли е или истина да не разбираш…
Нищичко?
Нима Нищото може да се разбере изобщо?
То е липса…
Липсвах ли ти?
Липсвам ли ти?
А аз липсвам ли на себе си…
А аз липсвам на себе си.
И ти ли? И ти ли?
И ти ли си така?
Кои са тези аз и себе си?
Нищо, нищичко не разбирам.
Да, да, дали истината е, че мен се обичам и затова…
своето его нараних?
Но кои са тези „мен“ и „своето“ и „его“? Кои са?
Да, истината е, че аз теб обичам
и твоето его нараних,
защо, защо то, защото то, То не си Ти…
всъщност…
И моето его нараних, защото то, то всичко това
е в комплект – комплекс, но…
Кой съм Аз и коя си Ти?
Коя съм Аз и кой си Ти?
Кой може да го разбере…
Аз нищо, нищичко
неразбирам
Само просто – чисто и просто –
Ясно ми е, че е просто, но понякога…
дори е и чисто…
чисто и просто…
не разбирам?
Не! Но го чувствам.
Да! Така е.
Тук трябваше да свърша,
но понеже ми е нарушена…
половата функция…
и ще напиша още…
нещо. Нещичко…
Защо Защото Защо
Аз нищо, нищичко неразбирам…
Съвсем забравих
Какво щях да напиша…
Защо изобщо вдигнах… тва… бе… как беше?…
А-ааа – химикалката?
Безнадеждност,
Безнадеждност,
Безнадеждност… Ах, Ух, Ъф, Уф, Ах,
моя любима!
Прост – о:
Просто – мото:
„Който не разбира,
той не обича.
Който обича, той всичко, всичко,
Всичкичко
Разбира…“
Парацелз (в преразказ по памет)
Дано това да ни се
случи!
Дано
Дано
Дано
До всяко добро същество…
Застане…
Застане…
Тогава…
Тогава…
Обичам те!
Пито – платено.
Платихме за това „Обичам те“
и още ще претърпя…
И още
Почти всичко,
Всичкичко ще.
Цената е безкрайна
Не възможно
Невъзможно е…
Да е чисто…
И дори просто просто…
Цената е безкрайна!
А развалихме ли
поне част от магията,
за да я плащаме?
Размагьосахме ли поне едно едничко
едничкичко
мъничко нещо…
Кой знае, кой знае…
Какво му е на Теоден?…
Кой знае това…
Но заслужава си…
Заслужава си…
И пак, и пак, и пак
и пак си заслужава
Ах, как, как, как, как,
как, како,
искам
Како, искам само
чисто и просто
да целуна
да целуна
твоя път
твоята пътека,
твоята…
Душа!
ПетърРади ПетъРади
в навечерието на навечерието
Както винаги…
Както като… както…
Винаги…
Ослепях…
Без невъзможното…
Без невъзможното…
ослепявам…
Както… винаги…
Дано
Дано
Дано
Дано някога, някъде, някакси
да прогледнем… заедно…
в Едно
за Едно
Едноединеднаедна за всички за еднаедин единедна,
но не едно и също
You say: Love is a temple, love a higher law
And You ask me to enter, then you make me…
And I can’t be holding on…
this hurt…
We get to carry each other, carry each other
In One…
One
Ей, хора, това не е мото…
Не е прост-о постно мото…
Истината е…
За да останеш, за да си потребен,
за да те има и след теб – въпреки…
И е лъжа… Аааа – лош
човек, на лоша
кръв, а ложь магия
всеки път, когато
я изкажеш и я кажа
в аз, я, яз, язека, себе си и мен…
Но не ми пука затова!
Обичам те!
(време е да се смутите почти като мен, нали?)
Если, конечно, и ту и другую раздеть…
ПО СЛЕД ДНО ЛЮБОВ
Сънувала си,
че си изгубила
бебето
на леля ми.
Е…
Аз съм бебето на леля ми.
И…
От дав но. Ни чие?…
Дал… ний… путь… с… тел.. а…
Волк потропва, преоблечен как коза…
А в магазин „Берьозка“ свири крокодил:
Клати се клати се
Лучшее конечно впереди…
РАЙСКИ ДУПЕМИН МИНАВА В НОВО ПОКОЛЕНИЕ
От общинския съвет в Пловдив
затвориха най-стария град в Европа в клетка
на тепе с ограда и охрана.
А в миналото хилядолетие аз живях в най-древното село в Европа
три години по деветдесет века с бебе и любим
близо до Анкона.
Там нямаме тепе, но имаме куха планина от вледенен вулкан,
в тунелите на който реката Струма потъва в пещера
от която винаги духа
хлад и вятър…
„Вятър е: „Сердика е моят Рим“ – рече Константин на старшия Галерий,
поправи банята в Банкя, галерията Шипка 6 и българския цирк
и се изнесе към Босфора.
Стартира моето Средновековие
пред депото на район Средец
след Black Celebration на Депеш.
В наргиле бар Адски Флейм
някога, в началото на хилядолетието, имаше филм о течно кино –
там изгледахме Властелинът.
Днес един райски гъз на ученичка се клати пред мен.
Мирише на гуменки с трупове.
Ще се шамариме, момчета, казва –
яка да ви е дупара.
Прибирам се чак
през нощта
на себе си
в себе си.
Не искам да ставам с утринта.
Всяка сутрин от горните етажи валят блъснати
от балконите бармани от Флейм.
Размазват се на асфалта пред незаконните гаражи,
които вече ги няма,
кръвта им се стича там цял ден по случай абитуриентския бал на дъщеря ми –
още е и тъмното ѝ петно
там там.
За да забравя
или за да простя това там там,
а може би и защото съм лигав,
кой знае,
пресягам се отново към дупе мина ми,
но ток ме удря през ръката –
в стара снимка на влюбен с обувките на Жената
сред трупове на приятели наркомани,
пред екрана без устройство и приложения
без мета в е ай и фейса и фейка,
„ откогато залезите ми и сълзите ни
все още бяха
Истински.
Сбогом Флейм Фрейм.
Сбогом стари ми Допамине!
Ще мога ли да се засмея в рая
и без тебе?
Ще мога ли отново да заплача
за света ни за века ни и за… ?
Ще мога ли
да имам
дупе?
Ех…
О, течно кино!
НАСЕКОМСКО
мислехме, че сме дребнички паразитчета
по топлото щедро тяло на големия бял свят.
А то пък какво се оказа! –
Че сме били светулки,
които трябва да пренесат светлинката
към бъдещето в най-отровения мрак.
А така ни се щеше да си останем пухкави
ларви без грижа хрупкащи
полусън….