Ангел Серафимов е един от редовните участници в поредицата „(Не)Форматът“, а отскоро – и редактор на книга, която предстои да излезе в „Отвъд кориците“. Като автор е публикувал с различни сборници, както и в списание „Й“. Редовен участник и в сцената „Истории от някога“.

Приятно пробуждане

Спях и сънувах, нали? Рязко отворих очи. Намирах се в пещера, вероятно някъде дълбоко в земните недра, подсказваше ми го отрупаният с кристални друзи таван, под който бучащи потоци лава стелеха зловонни миазми навред. Пред мен се извисяваше входът на огромна зала. Някъде отгоре светът се готвеше за своя ядрен апокалипсис, а от мен се очакваше да го предотвратя.

Да, сигурно сънувах. Не можеше всичките тези умни и високопоставени хора да вземат единодушно най-тъпото решение, да затрият света. Напрежението ме стискаше за гърлото, злобно го преглътнах и то послушно ме сграбчи за топките. Погледнах към ръцете си. В лявата имах плазмен щит, а в дясната държах светлинно копие. Замислих се над задачата, която ми предстоеше, сетне тръснах глава, захвърлих непотребното снаряжение и смело прекрачих прага на залата.

Вътре спеше той, a хъркането му местеше континенти. Неговият Вид ме изпълваше със странна амалгама от противоречиви чувства. Трансцедентално усещане за смирение се преплиташе с оцапващ гащите ужас. С усилие се отърсих от първата емоция и с мъка потиснах втората. За по- сигурно се скрих зад един голям сталагмит.

– Хей, спиш ли? – Изтръгна се предателски фалцет от сухото ми гърло.
Нервно сумтене накъса боботещото хъркане.
-Спиш ли, Уро…? – Ха сега де, забравих пълното му име. Егати новобранският гаф.
Тихо стенание и ядно обръщане на другата страна.
-Спиш ли, а?
Нещастен вопъл и вяло потропване с крак предизвикаха слабо земетресение.
-Уроо.. спиш ли, Уро? – взе превес лудостта в мен.
Нечленоразделно мрънкане под сурдинка проникна някак телепатично в главата ми.
-Какво казваш, нищо не чувам? Говори по-силно.
-Казах – разкарай си грозната плямпаща мутра И МЕ ОСТАВИ ДА СПЯ!

Телепатичният вик кънтя дълго и болезнено в сивото между слепоочията ми. Все пак след кратко колебание моят мозък реши да не бяга през ушите ми. Но когато малко по-късно и сетивата ми се завърнаха, разбрах, че мозъчко е допуснал грешка. Тъпата кратуна ме болеше зверски. Но още я носех на раменете си, така че това ме одързости достатъчно, за да продължа:

-Хайде, стани, стани, стига спа!
Сребристият клепач бавно се отвори и разкри янтарно око с размерите на Ладожкото езеро. Във вътрешността му една изпепеляваща зеница бавно се фокусираше.
-Къде си, гадно, дребно човече? – Зеницата лениво затършува по каменният под на пещерата.
-Избий си я тази муха от главата и ставай! – отвърнах троснато.
-Само лееекичко ще те натисна с нокът. Съвсем лекичко… Обещавам, почти няма да боли.
– Хайде стига си дремуцал и се дигни, че навънка плебсът опасе краставиците и се погна с мотиките.
-Дреме ми на междуметието за твоя плебс, пич. Вазиряй от тук, да не ти запаля джапанките аз.
-Защо говориш като някой …рапър?
-Това е телепатия, бро. Аз не „говоря“ така, просто ти така ме „чуваш“. Защото си продукт на безпросветно битие, ман. Щото си отровен от културата на жаргона“, пич. А сега стига ме нерви и ходи се пери някъде.
-Ама недей така – примолих се жалостиво. – Хората навън са полудели, разбираш ли съвсем са откачили. Ще затрият планетата, или поне всичко живо, дето може да лази по нея. Трябва да направиш нещо.
-Писна ми, пич. От плеистоцена насам ви оправям бакиите, вече не ме е грижа. Аз тука мисля да проспя фойерверките от скапания ви армагедон.
-Как може да си такова проклето влечуго?
-Ами такова съм си.. влечуго, проклето.
-„Ако твърде много съдиш хората, няма да ти остане време да ги обичаш.”-извадих тежката артилерия на Майка Тереза.
-Кой си ти, чедо на първородния грях, та ще ме учиш на добродетели, след като от питеци ви напътствам чрез съновидения. На всичко ви научих – как да пишете, как да смятате, на седемте занаята, на добрина и благородство, а вие какво? Тоягата и пак тоягата. Малоумни квази-примати с водородни бомби. И едни шимпанзета досега щяха да са се справили по-добре от вас. Майната ви, изтрепете се, полейте всичко с керосин и драснете клечката. Аз съм до тук, разбираш ли, до тук.
-Но това ще бъде краят за тях, за нас, за всичко.
– Не за всичко. Това, което за една гъсеница е край, за света е просто появата на прекрасна пеперуда. Вашата орис няма да е по различна от тази на стотиците хиляди видове, които затрихте. Просто може би няма да бъде така лишена от всякакъв смисъл.

Мислите ми препускаха френетично в опит да намерят нещо, за което да се заловя, а той продължаваше.
– Стига, писнаха ми тия тривиалности. Удавете се, оплетени в собствените ви мрежи от лъжи и интриги, потънете в петролната кал, из която толкова дълго джапахте. Фосилизирайте на дъното на тая клоака, която създадохте собственоръчно. Край, вече не ме вълнувате. На бъдещите мравки бихейвиористи оставям задачата да си блъскат главите над това разумен ли е бил „разумният човек“. Сега заспивам отново и повече няма да сънувам нищо за вас. Ще ви забравя, така както и вие ме забравихте.. И ти си върви, върни се в твоето време и сънувай нещо по-весело, като зелени поля например. Остави ме, искам да съм сам в отчаянието си.

Внезапно осъзнах. Той имаше право, краят бе неизбежен и аз нямаше да наклоня везните по никакъв начин. Светът над нас светкавично се превръщаше от помийна яма в адска дупка и нямаше какво повече да се стори по въпроса. Обаче не исках да го оставям сам. Въздъхнах примирено и казах плахо.
-И в най-дълбоката бездна не сме сами
-Какво?- чух в главата си шепотът му.
-Не сме сами в отчаянието. Как може да сме сами, когато сме толкова много?
-Прав си броднико, не сме сами … просто…
-Просто сме много самотни. –добавих вместо него. -Аз… може ли да остана? Ще се свия на кълбо, ей тук до тебе и няма да ти досаждам повече. Нека сънуваме заедно тия зелени поля, а? Какво ще кажеш?
В пещерата се проточи миг неловко колебание, след това сребристият клепач се затвори и скри кехлибареното око.
-Става. Стига да не хъркаш
-Добре. Ами тогава лека нощ хубави сънища и…
-Приятно пробуждане? – предложи той.
-Да… приятно пробуждане.
И заспахме. Аз, героят, който заряза съдбата си и той, бащата на драконите, захапал сладко опашката си. Самотни, но не и сами. В просъницата си дочувахме глухите стенания на умиращия свят. Зелените полета се надигнаха да ни посрещнат. Бяха… истински, ЗЕЛЕНИ.

***

Събуди ме гадният писък на виртуалния интерком. Беше колега от работата. Същински ангел, даже архангел, ако трябва да сме точни.

-Жоре, Жореее, пак се успа, пич.-долетяха телепатичните трели на моят утринен ангел-“мъчител“- Оправяй се и до десет минути да си на линия, щото нещата никак не са розови, братле.
Пак този уличен жаргон. Може би нямаше да е зле да прочета нещо на Пруст, Гьоте или Шекспир. Обаче сутрините почваха толкова хубаво с кафе и MTV .
-Гавриилее… Ти си крилато чудовище, с ореол. Нямаш ли капчица милост? Виж кое време е? Остави ме да спя.
-Моите крилца сега хвъркат по други задачи, пратил съм Рафи да те вземе от вас.
-Благодарско. Само още пет минути.
-Ставай, ставай, че шефът ти тотално е изперкал, върна се от среща с голямото началство и крещи тука нещо за края на дните. Иска да те види веднага.
– Казах му аз на бай Пепи да не пие оная гръцка шльокавица, ама не слуша. Амброзия, та амброзия.

С мъка станах и се заех некоординирано, но припряно със сутрешния си тоалет. Какво да се прави, започваше новият ден. Светът навън бе толкова хубав, колкото му позволяваха силите.
– Все пак… – усмихнах се аз – приятно пробуждане.

***

Всемирният змей Уроборос рязко отвори очи. Сънуваше някакво нахално човече, което искаше от него да спасява света . Бавно се разкърши и напусна пещерата. Навън утринни лъчи изгаряха сенките в тихата смърчова гора. Въздухът бе чист и изпълнен с миризмите на живота. Драконът изпъна врат високо над дървесните върхари, присви очи и се взря далеч отвъд края на леса. Там, където прохладната синева на морето се разливаше по жълтия зной на плажа, две голи фигури се преплитаха и чертаеха линиите на любовта в мокрия пясък.
Спомни си съновидението и за момент се зачуди дали то не бе послание от бъдещето, или спомен от миналото. После се сети, че в края на краищата, всичко бе просто блян и се усмихна острозъбо. Наддаде могъщ рев, разпери крила и полетя в
аленеещите небеса. Светът под него бе хубав, наистина прекрасен
„Приятно… наистина приятно “ – помисли си Уроборос, докато се издигаше волно в небесата..