На 5 септември се навършват 34 години от смъртта на Димитър Воев. Воевата поезия винаги е била пример за „Отвъд кориците“ и за това колко е важно да останеш истински. Представяме откъс от книгата на Петър Канев „Явлението Димитър Воев. Преображение на края на света“. Книгата предстои да излезе в изд. „Парадокс“ с подкепата на Национален фонд „Култура“.
„Анимус-Анимал“
При по-внимателно вглеждане в повтарящия се архетип на летящото обичащо създание – прави силно впечатление, че в любовните стихове на Воев противоположната половинката на Жената-Богиня – мъжът-юнак с Дух – сякаш липсва като образ в приказния му свят. Вместо него се явява ангел или дете с крила и с вид на птица. А и изобщо в лиричните приказки на Воев като че ли „мъжът-герой“ е и по принцип заменен в духа на древния анимизъм от друг символен образ на мъжкото – от мъжа-животно; или „зоомаг“ – преобразяващ се от птица в мъж; или пък от мъж в муха; или пък във вълк, който живее в гърдите. Тази интересна особеност на Воевия вълшебен свят заслужава по-особено внимание, защото не е еднозначна, а е многозначителна. Тя може да се разгледа и като обновена и обновяваща, визионерска за предстоящото и изключително своевременно съвременна проява на майчинско-емпатичното в катарзисно-приказното – като Явление на състрадание, обич, съчувствие и съпричастие с животните, а и с животите:
Ний сме червеи, малки червеи
от дълбоката оран в полето.
Само птицата дебне всички ни –
кой от нас ще отнесе на небето.
(„Улица Нов Живот“: Н: 24)
Първичната причина във Воевата поетика да се появят образи на емпатия към всяко живо същество, включително и към „малките червеи“, вероятно е проста. От невръстна възраст Митко живее срещу старата зоологическа градина, като малък постоянно я посещава с обособена възхита, а и въобще обича живите създания от всякакъв вид – очарован е от тях. „Много обичаше животните“ – спомнят си за него и майка му, и баба му, и баща му, и брат му. Може би и затова характерно за Воевия лирически аз в творчеството му е, че той сякаш е „Анимус-Анимал“: често се припознава в различни животни – особено в безмилостно убиваните от хората змия, вълк, скорпион, муха, пеперуда, птица. Но вероятно за поетичното преображение на тъкмо тези създания в „хора по вид“, също както е в приказките, има и по-дълбока, интимна причина. Възможно е вълшебните животни в текстовете на Димитър Воев да съответстват най-точно на неговия дух – на неговия нрав и характер. Той е свит „на кълбо“ като змия и като таралеж, „езикът му съска“ хапливо и безмилостно, опозналите го предупреждават за „отровата в него“ и са подозрителни към „зъба с отрова гъста“, прикрит в „Зона Опасност“ в „истинския му портрет“. Едновременно е гърчещ се и опасно красив с достойнство като в „танца на скорпиона“; като ритмичното плъзгане на змей – „като бог велик“, „останал сам от своя вид“; като „вълк с дебел врат, който броди“. Но заедно с това е безпомощен и беззащитен в неприкритостта си като „малките червейчета след оран в полето“; като рядко красива крехка пеперуда, която съблазнява алчността да я прободат в „част от колекция“; и като невинната, но досадна мушичка на прозореца, която се радва „да пикира“ с „крилцата си сини, нини на“ с „любовно ниско бръмчене“ сред „сноповете слънчева светлина“, без да подозира, че хорски „пръсти убийци“ вече се готвят да я смажат – без особена причина и без съвсем никаква жалост, просто така, „защото между два и четири нарушава реда“. А въздигащото се във Воевият нрав е също и окрилен полет на птица, която трябва да се крие в „човек на вид“, за да не я прострелят узналите за тайната ѝ ловци на сърца и убийци на души с мисия. Същността на тази призована приказна не-синя птица („Ела, пернато!“) на Митковия характер в текстове му е уточнена само два пъти – тя е от „изчезналите видове“ и най-вероятно е сред най-умните сред пернатите „велики вечернинини“:
Гарванът е в черно-бяло,
носи тъжно сив балтон,
петнисто е моето тяло
на социалния ни фон.
Рязка промяна
той демонстрира пред нас.
Кой е той, кажете ми,
щом това не съм аз? (Н: 61)
Чрез „зоомагичните“ образи-обрати на Воевия „Анимус-Анимал“ можем да разберем какъв е духа му на поетичен приказен разказвач, на назоваващ с фантазменото истинското „намигащ“ прорицател-сюрреалист и защо вълнува и „отвъд смъртта“. Само че какви животни са лирически „аз“, с който „мистичният лирик“ в Митко се себеразпознава като „Тя Завинаги“? Защо са точно тези – червей, змия, скорпион, муха, птица, пеперуда, вълк – и какво е свързващото между тях? Някои са със сигурност отровни – змии, скорпиони („Отрова нямат те, ела и не се плаши!“), но далеч не всички. Мрачни и опасни са – но дали? Нищо мрачно и опасно няма нито в мушицата, нито в червейчето, нито в пеперудата. В такъв случай може би са криещи се, свити, гърчещи се и безпомощни? Това се отнася за червеите, змиите, скорпионите, но някои от ключовите „зоо-явления“ на Воевия Дух „Анимус“ далеч не са такива. Вълците, змейовете и гарваните не са безпомощни, а мухите, пеперудите и птиците – „изчезнали видове“ – нито се крият, нито се гърчат. Не всички Воеви „Анимус-Анимали“ са и мразени от човека. Някои загиват от „пръстите му убийци“, тъкмо защото са красиви и обичани – птиците и пеперудите. А други внушават с опасната си грация и амбивалентен респект, спонтанно уважение – вълкът, гарванът, змията, скорпионът.
Общото между изброените Воеви „зверове на Духа“ в „аза-Тя“ всъщност е само едно: всички те – до един – по различни причини, или съвсем без причина, са избивани с бездушие от хората – „без капка жалост“ – всички, без изключение.
Змия
Змията е китайската зодия на Митко – от там изхожда и текста на „Човека-змия“. В думите на песента може да се открие точно описание на характера на родените под „мъдрия“ и „потаен“ астрален знак. С него Воев се припознава, защото е силно запален по астрологията. Но това е най-повърхностното ниво на „Аза-Тя“ („Аз съм змия“) в лириката му. Дълбокият, хипостазен, вълшебно-приказен план на образа-обрат на неговия „Анимус-Анимал“ (дух-животно с нрав на преобразяващ се звяр) като змей, „останал сам от своя вид“, се поражда и въздейства поради безспорния факт, че змията на всякъде по света е един от най-силните универсални митологични образи с качества на архетип. Тя е символ на безсмъртие. Може би за това в българската ритуална традиция „змеевите песни“ са се пеели точно на Великден – в деня на Възкресението за „вечен живот“. Главният приказен герой в тях е в буквално „човек-змия“: „от кръста нагоре – млад Стоян, от кръста надолу – шарен смок“ (СБНУ: ). Като митично същество в епоса и в поверията той е изобразяван като „дете с крила“, „херувим“ (ангелче на въздуха и облаците), „серафим“ (опасен ангел на огъня), „светец“, „гръм“, „сподвижник на свети Илия“. Във физическия свят освен като „шарен смок“ – легендарен предтеча на рода и „стопан“ на дома – е видим в мълния, в облак, в перо, в стар дъб, в птица – орел или петел, както и в душевна болест, съпроводена с главоболие, транс, тремор, припадъци и невъздържана сексуалност. Названието му като незримо вълшебно създание е „огнен змей“, а синоними за него са „аджер“ (или „аждер“) и „юнак“. При това, децата с особени белези и способности също са наричани „змейове“, а „аджер“ става и непобедим хайдутин („като бог велик“), който „не знае що е страх“ и „куршум не го лови“, защото е „погълнал змийско сърце“. Този „юнак-дух“ (или „юначен дух“) от традиционния ни песенен фолклор няма почти нищо общо с „индоевропейския дракон“ (назоваван от предците ни всъщност с гръцките думи „ламя“ и „хала“), а по геройство е подобен на свети Георги – бори се с драконите. Българският „човек-змия“ е най-ближен по митичен облик с древноримския „гений“, който е еквивалент на „личния ангел хранител“ и е изобразяван с птичи крила, като млад мъж от кръста нагоре, а от кръста надолу – змия. Може би това е интуитивна причина в модерната българска литература „змеят“ да се асоциира именно с поета – прорицател и „гений“. Така е описал Пенчо Славейков своя „Огнян змей“ в „Кървава песен“. А Петко Тодоров с героя си „Змей“ от едноименната си пиеса директно визира приятеля си Яворов – поетът-гений, който „не живее, а гори“: „с две души“ – с „душата на ангел и на демон“. А всички тези образи на преобразяващи се „човеци-змии“ от древните и скорошни поетични традиции изненадващо приличат на описания дух „Анимус“ в песента на Воев – на неговия „змеевиден“ и „като бог велик“ лиричен „аз–Тя“ – „останал сам от своя вид“:
Влизам тихо в мойта стая
и се свивам на кълбо.
Аз съм змия и не желая
да говоря с никого.
Кожата не ща да сменям
през последния сезон,
само тихо ще мечтая
за отминал слънчев стон.
Рисковано е да открия
моя истински портрет,
по-добре да си отида,
за да бъде всичко в ред.
А езикът ми ще съска,
както никога преди
и зъбът отрова гъста
с твойта плът ще сподели.
Никой, никой
и днес не пожела
живота си да свърже
с една студена змия.
Аз съм останал
сам от своя вид
и съм безсмъртен,
като бог велик.
(„Човекът змия“: Н: 82)
Скорпион
Скорпионите в астрологията са известни като верни приятели, проклети характери, упорити интроверти, а също и като най-ревнивите любовници. Но като животни са сред най-неподвижните същества. През почти целия си живот не помръдват. Хранят се извънредно рядко. Ползват отровното си жило в крайни случаи при самозащита. Разбира се, ужилването от скорпион е болезнено, понякога смъртоносно, но не повече отколкото е това на стършелите. За разлика от последните, скорпионът почти не напада. Предпочита да се свие, да остане неподвижен, незабележим, а при безизходица – да се скрие. Единственият случай, в който той активно се движи е „танцът“ му в „любовна игра“ при оплождането. Тогава са и кратките мигновения в живота, в които скорпионите не са сами, а са вкопчени в двойка. Какво може да означава при това положение Воевият рефрен „Скорпионите танцуват сами“? В същината си тази фраза би следвало да е оксиморон. Но всъщност е нещо повече – парадоксална езиково-квантова „воевиадка“. На първо четене/слушане звучи като семпло и обичайно изречение, но, подобно на „Единствено от теб аз искам внимателно да гледаш в любовните табели“ от „Арлина“, съдържа противоположни потенциални нива на смисъл, в зависимост от акцентираното. А когато смисълът се поеме от последната дума „сами“, той и допълнително се раздвоява и разтроява. Тогава фразата би могло да означава, от една страна, че скорпионите танцуват самотни, че всъщност никога не са истински заедно. Но от друга страна, значението на семплото изречение може да е съвсем друго, противоположно – двата скорпиона при сексуалната си игра сами танцуват – тоест никой и нищо външно на тях самите не ги принуждава или заставя да го правят – и тъкмо в този момент действията им са собствени, ненасилени, самостойни и… съвместни. Във всички други случаи скорпионите помръдват само по принуда – когато някой ги заплашва или наранява. Движат се по собствен вътрешен импулс, без да са насила размърдани от външна опасност, в един единствен случай в целия им живот – при еротичната им игра – в „танца“. В такъв случай двата смисъла на думата – „самотни“ и „самостойни“ – започват да се задвижват един от друг във фразата, вкопчени като съвкупяващи се скорпиони. А кръговратът на двузначието на „сами“ неусетно интуитивно въздейства на чувствата в догадки, защото в кумулативния си контекст и останалите изречения в песента са тъжни, пронизващи, непонятни, опасни. Развити са в „мрачни игри“ на думи „с дълги игли“ в неопределен и неопределим „жилещ“ мета-текст от „шрьодингерови“ „котки-лъжи“. Но, заедно с това, забележително в тази „мистична лирика на сърцето“ на „преобразяващия се скорпион“ Димитър, която е и едно от най-любимите му творения, според собствените Миткови думи (вж. Приложение 1), е, че Воевият Анимус/Дух в образ-обрат на Анимал/Животно се превръща като че за пръв път не от рицар в звяр, а обратното – от „скорпион с лилави черти“ в „Човека със лилави черти“. Нравът му вече не е същият като на „Човека-змия“. Повдигнал се е с едно стъпало по-нагоре към „кристалните светове“. Разстоянието до озверяването е преминато, зад гърба, а пътят на характера на героя продължава, но в друга посока – „на брега на морето“. Ако по-рано „езикът му е съскал, както никога преди“ и „истинският му портрет“ е бил: „Зъбът отрова гъста с твойта плът ще сподели“, то в достойнството на „танцуващ скорпион“ вече звучи по съвсем различен начин:
Ти мислиш за отровата в мен, някой ти е казал, нали?
Ако искаш да вярваш на тях, махни се от пътя ми.
Танцуват скорпионите своите мрачни игри,
отрова нямат те – ела и не се плаши! (…)
Обичам само теб – твоите студени очи,
пронизващи само мен – човека със лилави черти.
Някъде в мен останаха мяукащи котки-лъжи,
но античният вятър студен ми каза, че това си ти.
Скорпионите танцуват сами.
Скорпионите танцуват сами.
(„Скорпионите танцуват сами“: ПМБ: 38)
Муха
Мухите са може би най-изненадващият субект на съчувствие в съпричастност във Воевото творчество. Почти никой друг човек не изпитва и грам емпатия или жалост към мухата, камо ли пък да му дойде на ума да се постави въображаемо на нейно място и да се замисли за малките ѝ семпли радости да пикира с блажено доволство в стоплящи „снопове от слънчеви лъчи“. Почти никой освен „шантавия“ Воев не си представя благодатното усещане, което трепка в досадната ни муха, когато тя се разиграе в полета си. Никой не съчувства на мушичката какво ѝ е било цяла зима да се свива премръзнала и зашеметена в анабиоза, нито колко дълго и жадно е чакал животът в нея да огрее клетчиците си отново в стоплящото слънчице на пролет. Почти никой не се сеща да се възхити от топчестите ѝ фасетни очи, от уникалността на прекрасните ѝ нежни крилца „в голяма скорост в лека синкава светлина“ – „сини, сини, нини на“. Тъкмо напротив – да премажеш муха е дотолкова прозаично, досадно и незначително действие, колкото е да кихнеш, да се изсекнеш или да се почешеш. Човек може да изтреби стотици мухи на ден без изобщо да му мигне окото. Единственото силно чувство, което обичайно се явява при това масово убийство на хвърчащи живи създания е яд, че те ни се изплъзват, защото играта в полета им е виртуозна. При това мухите рядко хапят. Повечето не са отровни. Не причиняват дори болка. Оправданието, че са „мръсни“ и „разнасят зарази“ едва ли е достатъчно, за да ги отпишем от представите си за „божии живи твари“, рожби на „Майката Природа“. Истината е всъщност, че ни дразнят с това, че не ги е страх от нас, че ни се бъркат в битовия живот, че въобще не се крият и че имат наглостта да са прекомерно досаждащо живи: „от два до четири нарушават реда“. Да убиеш муха, която ти пречи на „рахата“ може и да има някакъв смисъл, но каква е причината да изтезаваш тези незлобни пърхащи твари с гъделичкащ садизъм, както правят множество човешки деца като се „забавляват“ да късат кранчетата на мушиците едно по едно, или пък нежните им крилца, или пък направо главите, за да им се смеят как се клатят и как се мъчат да ходят в агония – „като муха без глава“. Интересен факт е също, че човешкият геном е разчетен за пръв път благодарение на точно такъв тип садистични експерименти с мушици – в „научни игри“ от типа на: „вадим този ген и мухата се ражда без крила, значи това е генът за крилцата ѝ“. На никой не му минава и през ум да го е срам от това какво е причинил на досадната муха. На „детето с крила“ в Димитър Воев обаче изглежда му идва на ума. Такъв е неговият Дух–Анимус, уникалният му „рицарски“ емпатичен нрав от „Воевата цивилизация“ на Земляните. Самото му съпричастие с мухата е необичайно, уникално явление на облагородяващи чувства на човещина – нещо, което е много рядко и всъщност почти никога не се случва на „обикновените хора“. Лирикът в Митко наистина съчувства на мухата, до степен да влезе въображаемо в мъчителните ѝ и радостни усещания на живо създание, да се потопи в тях изцяло, да се възхити от красотата ѝ, да изпита милост и жалост към невинната ѝ беззащитност, но и вдъхновение от живостта на играта в летенето ѝ. А тази му учудваща емпатичност към най-ненужно безчувствено и несправедливо презряното живо създание се вглъбява до ниво той сам да се идентифицира напълно с мухата – лирическият му аз да стане тя:
Всеки трябва сам да продължи своя път. Дали ще ме разбереш, не знам, но трябва да опиташ. Говорих с някои хора. Те ме упътиха. В началото не бях сигурен, че искам, но накрая се реших. Срещнах тази жена, която ми трябва. Много стара жена. Дълго, дълго я търсих. Не може всеки да стигне до нея. Беше много трудно защото тя може да бъде намерена само няколко дни в годината. Три години ми се изплъзваше все за малко. Никога не съм ти говорил за това. Все пак успях да я срещна и сега съм на път да постигна всичко това, което ще осмисли моя живот. Знаеш ли, Марта, не знам как да ти го кажа, но тя обеща да ме превърне в муха. Не ме съди. Опитай се да ме разбереш. Знам, че ще ти бъде много трудно. Но всеки трябва сам да реши какъв вид да приеме по-нататък. Аз дълго мислих и реших, че за мен така ще е най-добре. Мухите не живеят дълго, но това е без значение. Мисля, че те всъщност се радват на една по-голяма свобода. Хората не обичат мухите, но и това е добре, защото аз не се нуждая от тяхната обич. Така ще бъда по-близо до теб. През пролетта и лятото ще идвам на гроба ти и без да правя на някой впечатление ще кацам по издълбаните в мрамора букви от името ти, и ще се крия на хладно под сянката на кръста. Ще ме познаеш по любовното ниско бръмчене, което ще е сигурен белег, че това съм аз. Крилцата ми ще вибрират с голяма скорост и ще отразвяват лека синкава светлина. Сигурно е прекрасно да пикираш под снопове слънчеви лъчи, дори и във вид на муха. Единственото, от което трябва да се пазя и страхувам е човешката ръка. Но се надявам, че няма да ме размажат на някой прозорец преди да съм стигнал до теб. Чакай ме, защото часът наближава. Никой не може да промени това, което вече се е случило.
Обичам те, Марта! Авел.
(„Моето любовно писмо“: ПМБ: 24-28)
Мухата в играта, играта в муха.
Аз хвърча към тебе, ти летиш ли към мен?
Прозорецът отворен затвори, за да спрем.
Крилцата ми сини, сини, нини, на.
Здравей, как се казваш, аз съм твойта муха.
Убийте мухата, тя пречи сега,
от два до четири нарушава реда.
Цяла зима чаках, за да дойда при теб.
Не ме ли очакваш, защо си толкова блед?
Очите ми зелени, зелени, нени, на.
Играй с мен, че ще плача, аз съм твойта муха.
(„Мухата“, ПМБ: 47)
Радикалната емпатична същност на Воевия „Анимус“ в образа на герой, преобразяващ се в муха, ми напомня за разказан ми от Галя Маджарова – Тапай случай на съчувствие, проявено от Митковия приятел Васил Гюров към друга „гадина“, презирани от хората. Когато бил на 21 години младият Васо скочил да защити хлебарка, която гостите по време на купон се канили да убият. Той легнал над „противната твар“, спасявайки я с лице и тяло, като поел ударите на чехлите, предназначени за нея, върху собствената си глава. За Васовия приятел Митко Воев, закрилник на мухите, не са характерни показните демонстрации на съпричастието му с безчувствено изтребваните природни създания. Но то се развива във вътрешния му свят и въздейства на околните чрез творчеството му – чрез стихове и песни, заради които е получавал неведнъж не по-малко неразбиране от околните, а и „друг вид чехли по главата“ – освиркване, замеряне на сцената или пък убийствено мълчание за майсторството на творбите му, развити в неговата „лична цивилизация“, насочена към благородност на духа в чувствена душевност, противостояща на всяко варварство на бездушие в жестокост.
Посланието в Митковия „Аз-Муха“ ми припомня също за скорошен разговор с баща му Павел Воев на тема вярата в Бог, който проведохме с него зашеметяващо „светкавично“, докато пушехме заедно на балкона. Както за всичко останало в живота, така и по този въпрос, открих, че Павел е изградил собствени оригинални теории, след като дълго е разсъждавал с личния си ум с чувство и усет. В случая те бяха свързани с хипотезите за „холографската вселена“, но не съвсем. Той ми сподели, че за него Бог не се намира на небето, не в звездите, не в космоса или във „Вселенския Разум“, а е вътре в органичния живот, във всичко живо: Бог е в живото, Бог е самият живот. Затова и когато издевателстваш над някоя жива твар или пък над органичния живот като цяло – направил си го лично на Бог – и няма как да ни се разминат последствията. Тези разсъждения веднага отпратиха мисълта ми към Митковия „Аз-Муха“ („Убийте мухата, тя пречи сега, от два до четири нарушава реда“) и към „Отвъд смъртта“ – към образа на заплакалата пеперуда за „пръстите убийци“ на колекционера на „нейните сестри“. Ето защо, може би, и „Орелът с огнени черти, разпръснал всичките съзвездия преди, точно сега каца на Земята ни“; ето защо: „Тук пише – идва краят и никой няма да прости“; ето защо и: „Те чакат в твоя поглед вселената да се спаси“…