На 5 септември се навършват 34 години от смъртта на Димитър Воев – поет, музикант и композитор, най-известен като фронтмен на „Нова генерация“. Воев винаги е бил голямо вдъхновение за „Отвъд кориците“ още от създаването на нашия литературен клуб, негови стихове са се представяли на четения, в началото на съществуването на сайта публикувахме тази статия за него. Щастливи сме, че днес творчеството на Воев е познато на все повече хора и през 2021 г. издателство „Парадокс“ ни зарадва с антологията „Непрочетено“. Подбраните стихове не са от дискографията на „Нова генерация“, но заслужават също толкова внимание. Публикацията е с разрешение на Нели Недева – Воева, за което сърдечно ѝ благодарим. Оригинално публикацията беше качена в стария ни сайт през 2024 г., а сега я прехвърляме и в новия.

Кукла

Бледа кукла си ти,
която ме гледа с черни очи.
Искам твойто сърце
там зад витрината, да разбере.

Колко струват, кажи,
твойте изкуствени нежни гърди?
Колко път ни дели –
аз съм човек, кукла си ти.

Питам има ли власт,
която да дава живот и на вас.
Ти си оставаш за мен
просто един красив манекен.

Ти ме разбираш с очи,
твойто мълчание в мен се роди.
Ти си лятно дете,
аз виждам сълзите по твойто лице.

Черно, беззвездно небе,
аз чувствам живота
в твойто дете.

Хайде на театър

Обяздил старата крава
връща се новият ден.
А ти гущер възседнала
бързаш да влезеш при мен.

Ангел златен. Реалист.
Разкъсва се злобно. Мазохист.

Кръв излива
върху нас.
Метална ерекция
долна страст.

Във храма
пълен с декори.
Пиеса ще има сега.
Излизат голи актьори
стари, грозни деца.

Кална сделка.
Кален дом.
Порно сцена.
Лигав стон.

Всички викат:
Хамлет тук.
Кой е Хамлет?
Някой глух.

Далеч от храма
лети твоя брат
със птиче ято
лети твоя брат.

С глава на птица
и все по-тежки крила
той пада в храма
на сцената.

А тези хиени
го вдигат със злоба.
Какво е това?
Вкарайте го в гроба.

Брат ти е Ангелът.
Ти си мойта смърт.
С тебе спя нощем.
И чакам деня.

Десет черни монахини
ми обличат черна тога
и на сцената изправен
аз си казвам монолога.

И тълпа обезумяла
аплодира всеки миг
Аз съм Хамлет, аз съм Богът.
И гробар на своя стих.

Черни сгради
в съня ми.
Черни сгради
в леглото ми.

С бял саван ще ме повият
преди това.
И до теб ще легна,
булчице.

Прочетох във вестника
нова статия,
в която пише за мойта
апатия.

Какво ще каже леля ми.

От чужда милост съблечен
взимам във банята душ.
Премиерата ми е довечера.
В коридорите.

Хайде на театър,
моя малка смърт.
Хайде на екзекуция.

***

Откакто се менят сезоните,
откакто липсват ябълки по клоните,

и в късна вечер злобната мъгла
отнема ми и малката мечта,

и за последен път аз вглеждам се,
и за последен път разглеждам се.

Дали виновен сам съм си сега
за моята нерадостна съдба?

Дали ще дойде раят искам аз да знам.

Дали ще дойде, о, кажете ми!
Защото няма смисъл в това да бъда сам.
Защото аз не искам, разберете ме.

Хиената

В пустинята нощта дойде,
а с нея и вечерен хлад.
Присвила зли очи,
хиената усети глад.

И в тишината изскимтя
като момиче малко.
Викът ѝ силно прокънтя,
напомнящ нещо жалко.

По миризмата силна
тя мършата усети.
И се понесе на бегом
глада си да засити.

И впила зъби във трупа
хиената усети радост.
Със топлината на кръвта
и чуждата отнета младост.

Пръстенът на живота

От ужас грохнал е денят,
по който стъпват великаните,
но замъкът на твойка плът
ще изцери на звяра раните.

Брилянтен облак е духът,
в който ти и той отплавате,
а мойте черни знамена
ще се разкъсат над океаните.

Безсмислена е младостта,
която лесно получаваме.
В сребро скован ни е страхът.
В смъртта и него ще оставиме.

Раздяла 22

Недей мисли за мене,
защото аз съм днес
потънал до колене
в една лъжлива смес.

Джуджета дългоноси
разпъват ме на кръст.
И аз изстинал бавно
превръщам се във пръст.

Накара ме да бъда ням,
но в теб не виждам разкаяние.
Превърна любовта ми в храм,
студено и безсилно здание.

Съдбата беше с теб добра,
да те превърне във икона,
но огнената ми ръка
разчупи тази поза долна.

Мисли си ти каквото щеш,
но всъщност вече ме изгуби.
Аз ще си тръгна още днес,
сърцето си ще дам на други.

Търкаля се кълбото,
търкаля се напред,
раздялата е всъщност
22-ра поред.

Със грим очи ридаят,
но аз летя напред.
Раздялата е точно
22-ра поред.