„Падам нагоре“ е дебютната стихосбирка на Димитра Канева. В своята поетична творба авторката описва съвременния млад човек, чийто живот най-ненадейно е преплетен с любовта. Любов, която обаче не предлага „цветя и рози“, а по-скоро изпитание, преодоляване на отчуждението и травмите от миналото. Авторката поставя смело въпросите за човешките взаимоотношения не само в интимния свят, но и за родителството, ролята на жената в обществото, както и несигурността, пред която сме изправени като човечество.

Изданието се осъществява с финансовата подкрепа на Национален фонд ,,Култура“ по програма ,,Дебюти ’25“, направление ,,Литература“.

Вредни навици

,,Виждаш ли:
Ти си в слънцето, а аз съм в дъжда.
И ти си толкова далече от мен.“
~ Dire Straits (1985)

Имам навика
да раздавам
бисерите си на свинете
и да търся нови
в морската сол
на сълзите си.
Имам навика
да се влюбвам
в хора, които не ме помнят,
дори след като
са усетили духа ми
навсякъде по себе си.
Имам навика
да крия
истинските си чувства
зад розови тъмни очила
и нокти, впити в самотна кожа.
Имам навика
да скачам
и да мисля чак докато
бясно падам
към дъното.
Имам навика
да изпреварвам болката
като кървя
преди да са ме ранили.
Имам навика
да те чакам
с илюзията,
че не е напразно.

Имам навика да си те представям.

Представям си,
че ти
имаш същите вредни навици
като моите.
Представям си,
че ударите на сърцето ти
звучат като песента,
която слушам, за да ми стане
още по-тъжно.
Представям си,
че душите ни умират
с еднаква скорост.

Тъмна материя

забравили сме
как се диша утре
как ще се лети вчера
забравили сме
името
на светлината
и годините
на вечността
забравили сме дори
как отекват вълните
в дъха ни
и какво е чувството
да се сраснеш
със звезда
поне още помним
как да потъваме понякога
за да да не сме сами
на дъното

Родина

събираме
елементарните частици прах
от надвисналата над копнежите ни
токсична неопитомена страст
и създаваме съзвездия
от префинени илюзии
небето на родените под звездите
не би могло да бъде
нашата светлина
в края на тунела

Госпожица Меланхолия

Наричайте ме госпожица меланхолия –
тялото прощава нежно
на всички ранени спомени.
Наричайте ме госпожица агония –
мозъкът клокочи с мисли
за всички големи падения.
Наричайте ме госпожица бъркотия –
сърцето се хвърля вироглаво
във всички бездънни пропасти.

Дали не съм госпожица благословия?
Когато стоя неподвижно,
всяка мечта изглежда възможна.
Но аз винаги правя крачка напред.
Душата се движи
в посока на сигурна катастрофа.
Аз съм госпожица еуфория.
Няма нищо по-сладко
от дългоочакваното разочарование.
Няма по-силен адреналин
от изгубената надежда.

Наричайте ме госпожица…
Няма значение каква.
Наричайте ме госпожица.
Никога госпожа.

система

омразата
е бланшираните картофи
с които обществото
пържи стомаха си
който извади на показ
мършата
гнилоча
проядените сърца
бива наречен глупак
с взривоопасна проказа
който омесва съставките
е разумен човек
с добро бъдеще
който убива
и гледа с радост
как месото изгнива
е преуспял човек
за пример
и всички ядат
дъвчат
за да повърнат
и да се издигнат
надолу
в канализацията
на бланшираното си бездушие
а глупавите хора
които почистват след това
и отказват да се заразят
със здраве
са единствената надежда
на любовта

Пясъчен часовник

Аз съм пясъчен часовник.
Отброявам времето със спомени,
безбрежни като прах.
Прозират под стъкления похлупак
на тялото ми.
Където и да вляза,
заемам пространство.
А толкова искам
да съм като тънка струя дим –
да мога да мина покрай
ударите на времето.
Която и дреха да облека,
не мога да скрия извивките
на мислите си,
нито издатините
на чувствата.
А толкова искам
да се сгъна в ъгъла
като практичен предмет.

Аз съм пясъчен часовник.
Когато се превърнах в жена,
ми казаха че имам перфектните пропорции
да бъда майка.
Че тялото ми е храм.
Но после се видях по календарите.
Чух името си в мръсните вицове.
Показаха ми, че съдбата
на пясъка ми
е да бъде разграбен
като майчината топлота.
Че стъклото ми е прозорец към
(не съвсем) тайните желания.

Аз съм пясъчен часовник –
мека, гладка и чуплива.
А толкова копнеех
да съм плосък къс стомана –
корава, ръбата и непробиваема.
Да съм силна, но незабележима.

Погледнете ме в очите.
Погледнете ме в очите.
Поне веднъж ме погледнете в очите.
И вижте:
Пясъкът ми е почва за устремените ви стъпки.
Стъклото ми порязва,
за да ви напомни, че сте живи.