Честит рожден ден на Димитър Петров Регин! Екипът на „Отвъд кориците“ му пожелава здраве, щастие и още много стойностни творби. Припомняме един от популярните остросюжетни разкази на Регин – „Непростимо“. Той е включен в сборника „Една хромозома в повече“.

Непростимо

Гереро стоеше насред огромното слънчогледово поле. Погледът му се рееше в далечината, към залязващото октомврийско слънце. Черната му, мазна, дълга почти до кръста коса се спускаше свободно по раменете. Носеше впити работни панталони и обут в мокасини. Риза нямаше – беше гол до кръста, изпит и много жилав. Лицето му на индианец бе набраздено от бръчки, сериозно, дори малко тъжно. Лявата му ръка леко потръпваше от тежестта на кървавото мачете.

В един момент погледът му се премести към безформената купчина близо до краката му. Доскоро купчината е била жив човек, но сега бе накълцана пихтия с костюм и вратовръзка. Това нещо си бе позволило да обиди отдавна починалата му майка, както и него самия.

Омразата в сърцето му отдавна бе заместила всичко значимо в неговия живот. Някога е обичал, копнеел, жадувал, страдал… Сега черна пелена обгръщаше душата му. Жена му загина, прегазена от пияно нищожество от големия град. Загина и невръстното му момченце. Трагедията стана на пешеходна пътека в Сиера Виста. Надутото нищожество с огромния си шевролет подкупи съда и пред погледа на сък-рушения Гереро излезе навън с условна присъда. Яростта на побеснелия индианец се стовари върху му след два месеца, когато видя нищожеството високомерно да кара по пътя към големия град със същата кола убиец. Гереро го издебна и сложи препятствие на пътя след Сиера Виста – голям дънер, проснат напряко на пътното платно. Мъжът караше с висока скорост и не можа да спре мощната си кола, тя се удари в дървото и излетя от пътя. Гереро излезе от близките храсти и удари с кози крак по главата зашеметения шофьор. После го натовари на една количка и напряко през слънчогледовото поле отиде в колибата, в която живееше.

Сега, когато е сам, нищо не му трябваше. Една стая, легло, маса, стол и най-важното: мазе, което се намира точно под стаята. Капакът на мазето бе скрит под шарен килим още от времето на баба му, предаван на всяко следващо поколение. Пребитият мъж се събуди в мазето. Виеше му се свят. Опипа главата си – имаше засъхнала кръв. Скъпият му костюм ви-сеше изпокъсан. Полека-лека си спомняше за катастрофата. Опипа пак главата си. Припомни си ясно и ударите с желязо.

Изведнъж очите му се разшириха. В другия ъгъл на ма-зето забеляза две фосфоресциращи точки. Усети и дъха на хищно животно. Нещастникът нададе вик, а Гереро скочи от ъгъла и с един удар на мачетето отряза дясната му ръка. Чу-довищен рев изпълни тясното пространство. Свит на кълбо в ъгъла, човекът вече агонизираше. С друг удар, със силната си лява ръка, Гереро изби предните му четири зъба. Мъжът пищеше без прекъсване. Още един удар с дръжката на маче-тето и дясната капачка на коляното изхвръкна, губеше съз-нание от болка. Гереро, без да трепне, с прецизна точност, отряза и двете му уши. Вече беше мъртъв, но гневният мъж продъл-жаваше да удря корема и рамената му с особена жестокост. Побеснелият индианец не усети, че мъжът е мъртъв, и про-дължи да удря и да кълца…Това се бе случило преди осем години. Осем години и 17 отнети живота. Вече трудно си обясняваше как се стигна дотук. Как Гереро се превърна в Чудовището от Сиера Виста. След това убийство той потъна в леп-кавата мъгла на гнева и самосъжалението. Дните му минава-ха бавно и мъчително, а нощите бяха безсънни, изпълнени с кошмари и обвинения. Мисли за самоубийство често навес-тяваха съзнанието му. Изгуби най-ценното, което имаше, но бе отмъстил и не виждаше смисъл да живее повече. В такива трудни моменти Гереро се обръщаше за помощ към великия Маниту, но той мълчеше.

В един от мъчителните мигове се появи млада жена с делови костюм и писклив глас. Чу я да му подвиква да побърза. Забеляза кестенявата ѝ коса, вързана в стегнат кок. Устните ѝ се открояваха с яркочервеното червило, носеше високи черни обувки. В момента бизнес дамата му нареждаше да пренесе до пикапа отсреща, три чувала декоративни камъни и десет малки борчета, за вилата ѝ. Повечето клиенти, от нейния род, даваха по долар бакшиш на носачите. Но не и тази дама. Тя безцеремонно след нареждането се качи в пи-капа си, „Форд Експорър“, и потегли. Думите, които изрече в последния момент, преди да тръгне, се блъснаха в съзна-нието на Гереро. „Мръсен индианец“ – изрече с презрение. Само след няколко часа се озова в неговото мазе. Крайни-ците ѝ бяха счупени, имаше следи от охлузвания по цялото тяло. Пищеше неистово.
– Съпругът ми ще те намери, червена гнидо! – Тя се из-плю в лицето на Гереро, а той замахна с кръглия декоративен камък и я удари в ребрата. Нещо изпука. Тя нададе вой.
– Пари ли искаш? А? Колко? Кажи колко? Само спри, моля те! Какво искаш!?!

Гереро замахна и с лявата си ръка, стиснал здраво камъка. Удари я по скулите и разцепи красивото ѝ лице. Тя загуби съзнание за момент, после се свести и започна още по-истерично да пищи. Мъжът вдигна отново камъка и за последно го стовари върху прическата ѝ После обърна очи нагоре към Маниту. Чакаше знак. Усещаше как посте-пенно губеше самоличността си. Вече бе изгубил душата си и всичко тръгваше стремглаво надолу, не изпитваше вина, не го правеше и като справедливо възмездие. Продължаваше с вдигната глава към Маниту да чака. Сърцето му отдавна бе изстинало, още със загубата на близките си. Превърна се в отмъстител – злобен и безмилостен. Преста-на да ходи и на работа. Живееше от дебелите портфейли на жертвите си. Всеки ден излизаше в слънчогледовото поле, където заравяше убитите– предимно богати, и продължаваше да гледа небето.

***

На няколкостотин километра от Сиера Виста, на северо-изток, двама мъже – Малоун и Къри, седяха в задимен офис, пушеха и мълчаха. Току-що бяха обсъдили стратегията си за издирването на Бет Хенигън. Работеха като частни детективи, едни от най-добрите в Далас. Изглеждаха странна двойка – Малоун – висок як ирландец, без излишни килограми. Рижата му коса се вееше малко над нормалната дължина. Избръснат гладко, с дълги бакенбарди и работен двуреден костюм. Изглеждаше малко над средна възраст, като поведе-ние арогантен и груб, но притежаваше нюх за престъпление-то, надушваше го отдалеч.

Къри – малко под средния ръст, атлетичен афро-китаец. Тъмният цвят на кожата му рязко контрастираше с дръпна-тите му малки очи. Черната си къдрава коса носеше късо подстригана. Бе облечен със светлосини дънки и спортно сако. Изглеждаше около 30-годишен, нямаше опита на ко-легата си, но се учеше бързо. Имаше и по-нестандартно мислене. Сякаш можеше да вижда с очите на престъпниците, да се поставя на тяхно място. Двамата бяха много различни, но взаимно се допълваха.
– Има нещо странно тук… – Малоун смачка цигарата си „Кемъл“ и бутна пепелника към Къри. – Госпожа Ханиган изчезва мистериозно. Не е човек, който ще побегне в нелегалност. Няма проблеми, дори напротив. Общият със съпруга ѝ бизнес върви отлично, двамата се разбират до-бре. Двете им деца ходят в реномирани училища в Далас. Няма индикация за врагове на фирмата или за нейни лични. Ако е отвлечена, би трябвало да е поискан откуп. А то – нищо…
– Защо обаче ни потърсиха след толкова време? – Къри гледаше ноктите на ръцете си. – Какво можем да открием сега? И дали всичко това не е свързано с Чудовището от Сиера Виста?
– Оооо, и ти ли? – Малоун го погледна изпод вежди. – Не ми казвай, че вярваш на тези глупости за Чудовището?! Нито един човек не е намерен? Няма и трупове, има само изчезнали хора, и то на границата с Мексико. А това значи, че са духнали, няма ги, разбираш ли? Много хора го правят, правили са го и ще го правят, това е…
– Но Чудовището… – започна неуверено Къри.
– Чудовището е мит, колега – Малоун се разхождаше нервно из офиса, – той е оправдание на полицаи и детективи за несвършената им работа. Хората от околността са разпи-тани, всичко е претърсено. Няма връзка между хората, които изчезнаха. Може би само социалното им положение, но я ми кажи коя е най-голямата социална прослойка в Щатите, а? – Малоун го погледна втренчено.
– Средната класа – каза Къри.
– Именно средната класа – Малоун избърса челото си с шарена кърпа и после я пъхна в джоба си.
– Не казвам да акцентираме върху това – Къри прили-чаше повече на адвокат, отколкото на детектив. – Нито да ни е отправна точка. Просто си мисля, че нашият случай е свързан по някакъв начин с изчезването на богати хора. Не забравяй, че колите им се намериха в района на Туксон и Сиера Виста.
– Колега, прекалено е лесно… – Малоун гледаше с израз на превъзходство. – Трябва да си пълен психопат, за да убиеш и отвлечеш толкова хора, и да зарежеш колите им на видно място. Няма логика. Повтарям ти, целият район е претърсен педя по педя. Няма искания за откуп, няма тру-пове, нищо…
– Добре – Къри реши да отстъпи малко назад. – Да кажем, че си прав. Откъде да започнем със случая Ханиган? Все пак мина доста време оттогава. Тя пътуваше постоянно от Далас до Финикс. Със съпруга си имаха офиси и в двата града. До-колкото ми е известно, тя е управлявала основно този във Финикс. Имат вила в покрайнините на Туксон, но рядко се отбиват там. Може би пак трябва да разпитаме персонала на вилата, съпруга ѝ и хората от двата офиса?
– Да, вероятно оттам трябва да тръгнем – Малоун обмис-ляше ходовете. – Ще се разделим. Аз поемам офиса в Далас и съпруга ѝ, който живее там, а ти поемаш към Финикс, на връщане минаваш през Туксон и разпитваш персонала там.
– Разбрахме се – каза Къри и стана от стола. Нямаше тър-пение да се захване за работа.
– След това ще се чуем и видим, за да обновим информа-цията си.
– Дадено – Малоун протегна голямата си ръка и Къри силно я стисна.

На няколкостотин километра оттам, Гереро седеше на ма-лък трикрак стол в къщата си, обхванал главата си с ръце. Трепереше. Главата на малко момиченце лежеше в краката му. Тялото изхвърли навън – в полето. Вече дори не ги зара-вяше. Познаваше момиченцето. Беше от града, родителите му – бедни, работещи хора. Гереро гледаше главата на малкото момиче с невиждащи очи. Какво ставаше с него?! От сляпата ярост, с която бе започнал, не бе останала и следа, превърна се в безумие. Някакво чудовище се бе вселило в него и губеше и малкото останало от самоличността си. Бе изгубил душата си отдавна. Сега чакаше само някакъв знак от Маниту. Вдигна поглед нагоре, нищо. Маниту про-дължаваше да мълчи. А имаше ли го изобщо? За първи път през живота си Гереро се запита:

– Съществуваш ли изобщо, Господи? Защо позволяваш това да се случва? Защо не ме прибереш при себе си? Защо?

Но Бог Маниту мълчеше. Чудовището обаче все повече го притискаше. Натрапчиво му нашепваше: Убивай, убивай!

И не само хората, които те нараняват, не само богатите, аро-гантните и наглите, убивай всички, Гереро. Всички! Никой не заслужава да остане на тази земя. Човешкият род трябва да си отиде, защото се превърна в прогнило племе! Мръсно и паразитно! Убивай, Гереро! Убивай, докато не остане нито един човек, а кръвта на грешниците не напои земята!

Убиецът стана от стола и взе кървавото мачете. Излезе навън, вървеше към залеза, напряко през слънчогледовото поле. Долу в равнината се виждаха светлините на Сиера Ви-ста. Готвеше се отново да убива.

Пет дни след разговора с колегите си, Къри пришпорваше стария си форд по пътя от Туксон към Сиера Виста. Бе раз-питал всички служители във фирмата на Ханиган, от офи-са във Финикс, без абсолютно никакъв резултат. Тези хора имаха само професионални отношения помежду си. Нищо лично. „В какъв свят живеем?!“– помисли си Къри.В Туксон мина малко по-добре. Прислугата там открехна малко завесата пред характера на госпожа Ханиган. Оказа се, че зад любезната маска се крие груба и арогантна жена. А един от младите работници – Ромео, с недомлъвки сподели, че тя го е обидила на расова основа, и то няколко пъти. Къри си помисли, че това също може да е мотив. И даваше на разследването още една насока. „Защо ли все си мисля за нея минало време?! Защо съм толкова убеден, че е поредна-та жертва на Чудовището?!“ За разлика от Малоун Къри не смяташе Чудовището за мит. Бе чел доста в местната преса и си изгради собствено мнение. Между редовете на крими-налните новини се прокрадваше страх. Малоун обаче е прав. Полицаите бяха претърсили всичко в района. Нищо не от-криха, но Къри имаше чувството, че нещо свръхестествено закриляше убиеца. Нещо, за което трябват други очи, за да го видиш. Усещаше, че някаква жестокост се е настанила по тези места, особено когато му се наложеше да минава през Сиера Виста. Чувстваше се малък, беззащитен. Майка му, преди да почине, живееше тук, в малкото градче, където я погребаха, когато бе деветгодишен. Все още помнеше дъл-гата ѝ черна къдрава коса, високите скули и плътни устни. Баща си не познаваше, майка му бе всичко за него. Сега ряд-ко му се налагаше да минава по тези места, но винаги сърце-то му се присвиваше. Но времето сега е друго. Надвиснала е огромна заплаха, страхът трайно се е настанил.

Къри отдавна свикна да разчита на инстинкта си и на собственото си тълкуване на нещата. В момента мислите му се зареяха надалеч и късно видя клона, който препречва-ше част от пътя. Предните гуми на форда го прескочиха, но задните не успяха. Колата поднесе настрани и Къри с мъка овладя кормилото. Фордът се завъртя и спря на половин ме-тър от банкета. Къри въздъхна с облекчение и слезе да види какви са щетите. Нямаше големи поражения, само задната лява гума бе спукана, а джантата – изкривена. За щастие, Къри имаше резервна гума и джанта в багажника. Извади ги, извади и крика и започна да вдига форда. Той се изправяше с леко скърцане. Едва тогава видя, че от удара единият от болтовете, които държат гумата, се е изкривил. Къри опита да го отвие, но болтът не помръдна, беше като запоен. На всичкото отгоре тук, насред нищото, телефонът му нямаше обхват. И не можеше да извика пътна помощ. Оставаше му да чака някой да мине и да му помогне. Огледа се наоколо. Мястото не му бе познато. Знаеше само, че е недалеч от Сиера Виста. Заобикаляха го безкрайни поля със слънчогледи. Големи, жълти слънчогледи. Между слънчогледите се процеди малка светлина. Възможно ли бе? Сигурно е къща извън града. Трябваше да види. Може би, ако има хора там, ще му помогнат.

Къри тръгна напряко през слънчогледовото поле, пра-во към предполагаемата къща. Сумракът си пробиваше път през облаците, но той успя да види малка самотна къща. Над входната врата блещукаше плаха светлина, но той не забеляза труповете. Някои от тях гниеха на метри от входната врата, сумракът и нещо друго ги правеше невидими за очи.

Гереро усети присъствието на човек още преди Къри да се приближи. Стана от стола и отвори вратата. Очите им се срещнаха. Детективът се вцепени и поздравът замръзна на устните му. Човекът пред вратата приличаше на чудовище. Две диви очи излъчваха лудост, жестокост. В съзнанието на Къри се мярна мисълта, че е застанал пред адово изчадие.

С последните остатъци от инстинкта си за самосъхранение Къри започна да отстъпва назад, като опипваше кобура на пистолета си отзад на колана, но Гереро вече бе извадил ма-четето и си представяше главата на гражданчето в калта още преди да извади жалкото си пистолетче. Вдигна очи към М-ниту, но чу гласа на отдавна починалия му невръстен син.

– Татко, недей!…

Гереро се закова на място. Гледаше небето като омагьо-сан. Не помръдваше, само една едра сълза се отрони от очите му и се разля по набразденото му озверяло индиан-ско лице. Къри използва вцепенението на Гереро и с бърза крачка заотстъпва назад. Страх и ужас сковаваха сърцето му. Позна Чудовището. Обърна се и побягна, но се спъна в един труп и падна по лице. Носът му се счупи, изкарал бе въздуха от гърдите си, но сковано се опитваше да стане и продължи да тича. Изправи се, куцукайки, в момента, в който вдигна главата си, видя лицето му. Къри изпищя. На два метра от него го гледаха мъртвите очи на красивата Бет Ханиган. Зад него стоеше Чудовището. Последната част от съзнанието на Гереро бе изтекла със сълзата, проляти за собственото му дете. Чудовището замахна и с лявата си ръка отсече главата на детектива. Тялото на Къри полетя и падна в скута на Бет Ханиган. А индианецът обърна глава към Сиера Виста и тръгна отново да пролива кръв. Великият Маниту бе млъкнал завинаги.

Прочетете още разкази от Регин тук