Георги Славов за Димчо Дебелянов – най-нежния поет на България.

Дебелянов още не си е отишъл, а ни е необходим.

Аз като човек с младо тяло и застаряваща душа забелязвам, че модерният капиталистически човек все повече има нужда от Дебеляновата поезия, без неговата поезия да има нужда от тези хора. Попитайте който и да е млад български поет и все ще спомене Дебелянов някъде в плеядата си. Ако не го направи, не е поет, а автор.

Не съм достоен да пиша за любимия ми поет, който смятам за недостижим пиедестал в поезията, но както казва роденият в Копривщица майстор на словото, „обичам да гледам през тъмните гранки“.

Дебелянов първо учи в Юридическия факултет на СУ, после се мести в Историко-филологическия, но следва само две години. Най-тъжното за мен е, че когато намира смисъла на живота си в глъчката на събраните маси, изправени пред заколението на войната, той сам пада убит. Един убит.

Дебелянов е определян от учителите днес като „най-нежния поет на България“.

Това означава, че без да замахва с острието на думите, разсича душата на читателя. Някои го смятат за мрачен и неприложим към живота, непрактичен дори, но абсолютно всички защитават това твърдение пред други хора, докато вечер, сгушени в спомените и разочарованията, препрочитат „Пловдив“ и не искат нищо да си спомнят, а техните погледи прах ще намират „там, дето са търсили златни мечти“.

Дебелянов е и причината да уважавам представителите на зодия Овен. За разлика от Пенчовото обсебване около Ницше, Дебелянов е огромен почитател на философския песимизъм на Шопенхауър. Буквално прилага идеите му в поезията си, примесени с нежната носталгичност и красота на символизма.

В едни от първите страници в книгата си за Димчо Дебелянов, светилото Георги Марков пише: „Богата и сложна е духовната биография на поета, намерила ярък израз в поезията му“. Марков допълва, че поетическото му наследство е малко като обем, но като всяко голямо изкуство то е многостранно по своето идейно-емоционално и естетическо съдържание. „То повдига много въпроси, намеква за съкровени истини в човешкияживот. Нека направим опит да надникнем в неговия поетически свят!“, апелира господин Марков към останалите хора.

Любимото ми стихотворение на любимия ми поет е „Сиротна песен“.

Писано с предгробна честност, то отразява „неделни мисли“, превърнали се в реалност. Ненамерил утеха в липсата или в присъствието, лирическият говорител за първи път не скърби, защото е нямал очаквания, нищо не е получил, но „смъртта в победа ще дочака“. Личното щастие на Дебелянов е неочаквано, унищожено, нереално и дори неискано, но той е намерил смисъла на живота си и това затваря кръга.

Самотен и думата, която свързваме с най-нежния поет на България, „нерад“, обрисуват живота на сирака, застигнат от емоциите и живееш там, където няма живот – в миналото. От погубения живот се ражда най-великото четиристишие в българската литература и дори в скромния ми читателски опит, най-великото въобще.

„Ще си отида от света –
тъй както съм дошъл, бездомен,
спокоен като песента,
навяваща ненужен спомен.“

С края на есента настъпва зимата. Есента в поезията е пожълтяването на душата, скръбта, линеенето й и идва зимата, когато умира. Модерният човек има нужда от златната красота на поезията на Дебелянов, за да оцелее до пролетта и да разцъфне отново. Казаното е недостатъчно.

P.S.: Тази статия е хаотична, защото „през деня неуморно изграждам/ през нощта без пощада руша…“