„Отвъд кориците“ честити рождения ден на Георги Славов – поет, музикант, журналист, дългогодишен председател на литературен клуб „Отвъд кориците“. Автор на три стихосбирки – „И това ще мине“ (2017), „Звездопадение“ (2018) и „Човек е сам и човек е само“ (2021). Публикувал е в авторитетни френски литературни списания, а освен това е превеждан на английски, испански, португалски, руски и сръбски. Лауреат е от литературните конкурси „Всичко е любов“ и „проф. Владимир Филипов“ (за художествен превод).
Представяме Ви 5 знакови творби от Георги Славов.
И това ще мине
– “И това ще мине” – каза ми нявга
и оттогава си стои същото.
Празна е душата,
както е празна и къщата.
Аз не съм дарен с твоя свят,
където оптимизъм живее.
Очите ми са черни
и черно тихо слънце грее.
Но само защото вярваш
в тази щастлива енигма
и в светлия идеал,
аз идеала ни ще стигна.
А светът е тъй студен
и червеи го лазят
без светлината.
Светлината, която пазих.
Есента остана спътницата
на звездите, а под тях – сирак.
И това ще мине.
Ще мине, за да се завърне пак.
Винаги ще чакам да се върнеш
Ако мнението си преобърнеш
в някоя самотна за тебе вечер,
винаги ще чакам да се върнеш,
без да знам как ще си наречена.
Прашасват рафтовете в стаята.
Найлони мръсни пода са покрили.
И в стаята самотен ще мечтая
за на старата любов закрилата.
В самотната за мене чужда вечер
мнението си кръгово обръщам.
В нощта като надеждите обречена
Винаги. Ще чакам. Да се върнеш.
Константинопол
Aleo e polis
Aleo e polis
Каква ще е съдбата им
За да приготвя сърцето си
Черният ангел
Вярата над нас
Aleo e polis – ние сме градът прероден
От душите ни скован и построен върху телата ни
Демокрация на тъгата
И сякаш не е била досега случката,
която навести ме в този момент.
Аз съществувам и наистина скучно
от мене се ражда последният ден.
Не съм го заслужил, не съм го създал.
(той ми беше дарен отнякъде сякаш).
Аз съществувам – единствен олтар.
Аз съм ковчегът и похлупакът.
Колко жени тука са плакали,
където аз чувствах средата животна
и на кого от мъртвите са помахали,
щом завинаги били са самотни?
Съчувствам на неслучилите се неща
и усещам случващите се провали
Прилича на мигла сякаш вечерта,
чието падение бяхме начертали.
От останките навън на тъмното
рисувам с мълчание крепост.
Изкуството остана си несбъднато –
да си умрял поне веднъж през вековете.
Миглата:
това е краят на нещата –
пясък в дланите на суетата.
В името на оня горе, ще живея като оня долу
Единственото ми занимание е да търся боговете – Фридрих Хьолдерлин
Като прокажено небе е сърцето криво,
по трудните пътеки никои не поеха,
в мене тъжното на цял живот се скрива,
в ехото на търсене и търсене на ехо.
Представям си човека – ако беше постигнат,
ако беше достигнат, и ще е само рана.
Нямам убедителна причина да съм стигнал,
щом тук вечно няма да желая да остана.
Аз не вярвам в утре, защото не се докосва.
Аз не вярвам във вчера, защото не те помня.
Аз не вярвам в сега, защото няма основа.
Вярвам в оттатък, където звездите се ронят.
Висока истина търся в ниски предверия,
ниски събития разказвам на слушащите,
търся себе си другаде сякаш столетия
и винаги съм на страната на губещия.
Ако има на земята херувими изобщо,
ако обичат да превърнат дните в нощи.
Заслужено нека бъде днес чудото от плът,
намерим ли боговете, дали ще ни заспят?
Кой тук си позволява такова арогантство,
при това, че е дарен тихо с плодове и кич?
Аз познавам само външни, тъжни запознанства,
няма изход – или човек, или обичан.
Като прокажен съкилийник е до мен светът.
Не желая допир, нито разговор и цели.
Щом сме всички смъртни и създадени от смърт,
любовта е конструкт от умрели за умрели.