Представяме откъс от стихосбирката „Вярата в любовта е безумие“ от Димитър Петров Регин, която излезе в началото на 2025 г. в „Отвъд кориците“.

***

Попивам влагата от нощните червеи.
Разкайвам се за пустинното небе.
Засиява луната, без шанс за вина.
Копая добродетели разпалено
(опитвам се да съм строг в тях).
Ръцете изгарят от калта.
Забравих да запомня щастието.
Кървя усмихнат зад непрогледното.
Показвам се почти на никого,
имитирайки обич възторжено.
Напук на всичко, нощта се повтори.
Началото не може да изгрее.

Отговор на “Сираците”*

Нещастни ли очакваме нощта,
сковани от желание за смъртност?
Премигваме под купол на света,
разчупвайки вековна достолепност.

Пилета във клетки от цветя,
а за цветята съм приготвил ваза.
Рискуваме ли смело през деня,
за да съхраним идеята на Аз-а?

*Става дума за стихотворението „Кръговрат на сиротата“ от Денис Олегов.

Част от добротата

Черни, червиви кули ме хранят,
умирайки в свят неразбран.
Черни плащове нощите пазят.
Мълчат до гроб и след това.

Загниващ, упадъчен свят…
(Стреми се да бъде обичан.)
Безпомощни роби по пътя сноват,
имитират привързаност, сричайки.
Погалвам единствено малко дете,
без да разбирам напълно съдбата.
Милвам младо, разбито сърце,
само това значи любов на
земята.

НЕ

Хвърлих си бележките в коша –
този вариант бе скучен за свят.
Мозъкът преровен бе доста.
Трябваше ми неестествен похват.

Стар съм вече да се влюбвам,
а обичта я знам от А̀дам.
Едва ли ще помогне друго чудо.
Въздигнах се и в ямата пропадам.

А някъде пчеличките ми пеят.
Дърветата ядосано шумят.
Родѝ се друго поколение,
а аз съм сам, накрай света.

Самите богове

Сливам се с грешното ми тяло –
родител ще ставам на нечия плът.
Мъгли от съзнание, но дух невидяло.
Изгубих се с времето, Те ме зоват.

Поглеждам небето, там съм застинал,
подклаждан от светли, остри искри.
Отзад зее яматата, отпред пък е минало,
а днес е безкрайност, върви ли,
върви.