Димитър Петров Регин е добре познат на нашата аудитория като главно действащо лице в издателство „Отвъд кориците“ и (Не)Формата. В началото на миналата година той издаде „Вярата в любовта е безумие“ – трета самостоятелна стихосбирка. В нея Регин повдига темата за разликата между любовта и обичта и провокира читателите да се замислят за всички нюанси на човешките чувства. Денис Олегов разговаря с Димитър по повод книгата.

Дали след като вярваме в любовта ние сме едни безумци?

Според мене всичките хора сме безумци. Дали вярваме в любовта, или не – няма никакво значение. Още от малък си мислех, че влюбването, страстта и похотта е любов. Много страдах по тази така наречена любов. Докато най-накрая осъзнах, че това въобще не си заслужава да се нарече дори и любов. Ако това е любов, то аз не искам да участвам в нещо такова.

Докато обичта ми се струва много по-чиста и според мен човек може да обича много повече от това да обича майка си, баща си, брат си, сестра си или да обича по навик. Според мен човек може да обича и партньора си и наред с привличането и страстта да има това върховно уважение, което аз наричам обич, и смесено с любовта да се превърне в най-хубавото нещо на този свят.

Заглавието на стихосбирката е един вид провокация към хората да се замислят всъщност какво е за тях любовта, не я ли бъркат с обич и заслужава ли си въобще да се говори за така наречената любов като нещо първично, бързо минаващо и незаслужаващо внимание.

Могат ли обичта и любовта да се допълват по някакъв начин, или по-скоро си пречат?

Това е много интересен въпрос. Не се допълват със сигурност, но допирните им точки са много малко. Дори да има такива, става конфликт на много ниско ниво. Съвсем нормално е да изпитваш и любов, и обич към определено човешко същество. И не само към човешко същество, може и към животно, към природа, към родина и така нататък.

Но да, има някакъв конфликт на интереси, но не се допълват. Не са като пъзел, който си пасва перфектно. И двете са назъбени камъчета, които изместват малко от центъра си от другото чувство.

Смяташ ли, че даваш началото на някакъв нов жанр като антилюбовна или полулюбовна лирика?

Много се надявам, защото това ме изпълва с някаква гордост. Аз рядко се изпълвам с гордост. Това е нещо, за което много отдавна искам да пиша, но някак другите чувства напираха повече в мен. Затова първите ми две самостоятелни стихосбирки са на философска и социална тема.

Както казва моят добър приятел Георги Славов, тази стихосбирка успя да затвори цикъла и си излях душата и по тази тема. Защото почти през целия ми живот това много ме е дразено как хората възприемат любовта по погрешен според мен начин.

Прочетете откъс от „Вярата в любовта е безумие“ тук

Поръчайте книгата тук

Въпреки тази основна концепция в твоята книга има по нещичко и от предните.

То няма как да е и иначе, разбира се. Има и социален елемент, има и философски.

Препрочитах книгата и се сетих за стихотворението “Самите богове”. Може би тук е време да разкажеш повече за влияниата, през които си преминал.

Преди да съм писател, съм преди всичко читател. Самото заглавие “Самите богове” е една книга на Айзък Азимов. Идеята е как ние издигаме на пиадестал нещо в нашия живот, защото така е по-лесно: да следваме една звезда в небето и да тръгнем към нея като отправна точка. Това беше моето разсъждение как дори в любовта и обичта може да си създадем някакъв идеал (дори и погрешен), да го поставим на небето и да го гоним през целия си живот. Самото стихотворение е много противоречиво. Донякъде е политическо, не знам дали това си личи. Избягвам попринцип такива теми. Но има от всичко по малко в това стихотворение. 

Най-вече е уважение към великия писател Айзък Азимов. “Самите богове” е любимата ми негова книга. 

Пречи ли това поставяне на кумири? Аз го описвам като “Аз-ти парадигмата”.

Когато човек е долу и обектът на желанията му е някакъв кумир, някакво божество, което той идеализира, има прекалено много болка и изпитания и може би той се подлага на жертви, които не си заслужават. Това е едно от нещата, които ме дразни в живота. Как за една така наречена любов ти трябва постоянно да се бориш, постоянно да се доказваш, постоянно да воюваш, постоянно да те боли.

Тогава това нещо заслужава ли си, всъщност? Според мен е много грешно поставено точно това, което казваш, тази парадигма. Имам предвид, че единият е роб, а другият е позволяващ. Често и обратното.

Докато в обичта, когато го има това уважение и когато е по-балансирана връзката, т.е. аз не отричам, че в една връзка, най-вече между мъж и жена, най-традиционната, го има и привличането, но в никакъв случай това не трябва да е водещото. Трябва да има баланс, хората да се харесват, да се уважават, да имат общи интереси. Това е много дълга тема, но това поставяне на пиедестал, точно на привличането, дори ако може по-простичко да кажа, на външния вид колко е важен, това за мен е много грешно и много, много ме ядосва през целия ми живот.

Заигравката с физиологичните клишета също е много интересна при теб. Например стих като “Излъгах те за всичко, най-вече за очите ти”. Една линия, която може би опонира, е една от най-чистите форми на обич – от родител към дете.

Обичта от родителя към детето е най-старата обич, но и най-силната, според мен, но тя е обич, която се подразбира. Наскоро говорих с един мой близък човек как все едно сме длъжни да обичаме роднините си. Да, те повечето са хубави хора, те ни желаят най-доброто.Но все едно някой ни налага да обичаме кръвта си, някой ни налага да мислим повече за семейството си. Задайте си този въпрос. Ако вашите роднини, баща, майка, брат, сестра, не са ви роднини? Дали вие ще ги харесвате? Дали вие ще ги обичате? Това е малка провокация.

Тази обич, между майка и дете, между баща и дете, дали ще е обич, или любов, ако няма тази кръвна или роднинска линия? Това ми е интересно и по този начин провокирам. Докато точно този цитат, който ти каза за очите, този цитат е точно предишният въпрос. Аз открито се подигравам на външния вид на хората.

Как може да е важно нещо, което родителите са ти оставили като ген и майката природа ти е дала по чиста случайност? Просто не го проумявам и затова обичам открито да се подигравам дори в стиховете си на това нещо.

Колко е важна иронията като похват, който да допълни идеите и да даде друг тласък?

Иронията е много важна, за да се направи една хубава метафора. Тоест, да го извъртиш по този начин, че на читателя да му е интересно дали си напълно сериозен, дали се шегуваш, или нарочно извърташ нещата, за да развълнуваш самия читател. Много е важна иронията, специално за метафорите и караш човек да се замисли върху популярния въпрос “Какво е искал да каже авторът?” При иронията читателите много често се замислят дали авторът е бил сериозен, дали е искал да каже това нещо. И така попиват повече от стихотворението. Тоест, преосмислят го дума по дума, сричка по сричка, улавят нюансите в едно стихотворение.

Познавам много такива поети и поетеси, които пишат “право куме у очи”, без метафори и всичко се знае от самото начало, всичко е на тепсия, наготово. Извинявам се много, но такова стихотворение според мен не бива запомнено и минута. Няма какво да се мисли по него.

Затова иронията е много важна. Хубавата ирония. Без да обижда никой, трябва все пак да сме уважителни към хората и техните стремления, интереси и вярвания, но една така лека, хаплива ирония е много хубава за едно стихотворение.

Обаче има доста популярни клишета, които не предлагат кой знае какво, но хората им се възхищават. Как би си обяснил този феномен?

Винаги са ме дразнили подобен вид клишета и особено повторения. Имам един познат поет, който пише много строг, определен стих, с определен стил. Научил го е и вижда, че има някакъв положителен резултат.  Оттук натам този човек от години не спира да пише по този един и същи начин и като стил, и като тема на неговите стиготворения и все едно от пет години четем едно и също стиготворение с малко променени думички. Аз не съм му почитател, защото аз не харесвам подобен тип повторения, но се чудя на акъла на неговите почитатели как могат пет години да читат едно и също нещо. Просто за мен това не е правилно.

Човек трябва да опитва нови неща, нови стилове, нови изразни средства, нови теми, постоянно да съвревновава и със себе си, за да може да расте напред и нагоре.

Мисля си, че това е комфортна зона. Как успяваш да бъдеш различен, въпреки, че със сигурност твоите читатели очакват някакви конкретни неща от писането ти?

Аз чета много, но в същото време, тъй като съм емоционален тип човек, черпя идеи от природата, от света около себе си. По този начин се провокирам да изразявам чувството си по много различен начин.

Като седна да напиша особено стихотворение, гледам да няма нищо общо с другите ми стихотворения. Аз знам как да го напиша, но искам винаги да има по нещо различно, което мен да ме задоволи. Би ме подразнило много, ако пиша едно и също. Ето, ти като мой редактор понякога ми казваш: “Това си го писал преди 2 години в по-предната стихосбирка”. Хубаво е стихотворението, но за същата тема. 

Винаги трябва да търсим различното, да бутаме настрани около себе си, защото може да изровим диаманта там. Ако бутаме натам, където сме били, виждаме, че няма нищо.

Темите не са безброй, но подходите са повече. Това ли е нещото, което смяташ, че е важно да се променя? 

Като хора ние не сме еднакви сами със себе си. Аз съм различен от този, който ти го е казал това точно преди една секунда.

Аз се променям всяка една секунда, всеки един ден, всяка една година. И е нормално да виждам света по малко по-различен начин от това, което например съм написал преди една година. И се стремя да съм искрен със себе си, да не се връщам там, където съм бил преди една година, защото нещо се е получило.

Давам пример с предпоследната ми стихосбирка „Дъга от врабчета“. Ти си спомняш много добре, че се получи точно така, както искахме ние. И тогава бях казал, че едва ли ще пиша скоро пак, защото няма какво да добавя.

Но за същото време минаха няколко месеца, почти година и аз видях, че се променям и имам какво да кажа по съвсем друга тема и по съвсем друг начин да го изразя. И това му е хубавотото на живота, че се променяме и виждаме света по различен начин.

Още стихове от Димитър Петров Регин прочетете тук

Как човек да остане продуктивен, как да остане плодовит?

За това няма ясна рецепта. Много артисти искат да са винаги продуктивни, винаги да изкарват нещо ново. Тук трудната част е, че артистът трябва да вложи емоции, трябва да вложи себе си в него, а той не може постоянно да е на гребена на вълната, постоянно да е емоционален.

Трябва да има време, в което той не прави нищо, успокоил се е, гледа живота отстрани с малко по-хладни чувства, за да може после да избухне. Човек не може да е постоянно емоционален от тази гледна точка. Няма как да е постоянно продуктивен.

Има си върхове и спадове. То това му е хубавото на изкуството. Даже има автори, които издават нещо хубаво, после следващите има едно-две неща не са чак толкова хубави и човек си казва: ето, той вече не може да пише така.

После избухва с нещо, което е много по-хубаво от предишните му работи. Човек трудно може да се обясни. Особено като емоция.

Tрябва ли всичко, което бива написано, да бъде издавано?

Категорично не. Пак ще дам пример. Имам познати, особено в поезията, които каквото пишат, веднага го издават. Дори не го редактират, а всъщност редакцията е много важна. Не ги разбирам тези хора, защото по този начин те не се развиват. Някои неща са им хубави, повечето не са, защото не можеш постоянно да си на върха, както казах, на вълната.

И според мен категорично не трябва да се издава всичко, което се пише.

А какво е усещането като издател?

Много е интересно. Това е съвсем друг свят. Обаче с радост установих, че много ми приляга. Усещам другите автори чисто емоционално. Имам късмета да съм точно с тебе в това приключение. За мен това е като едно виенско колело, на което аз винаги съм отгоре и съм по детски щастлив, защото и за първи път станах и редактор.

Някак си този цял живот на читател ми се отплаща сега в момента, защото смея да твърдя, знам кое е добра литература и кое не е. И живея като в приказка, което е ирония, защото аз пиша приказки.

Тук е моментът да те питам и за приказният свят, тъй като освен вече издадените има още няколко приказки, които чакат своя момент.

След като издадох първите си четири приказки от поредицата “Зайко и неговите приятели”, почти веднага започнах да пиша и други четири. Първите две ги написах почти веднага, после написах още една, след година и нещо. И последно, преди няколко месеца, написах последната приказка.

Една от новите приказки е озаглавена „Нощ“

И се оказва, че и те са четири. Много искам да издам един сборник с приказки, който да ги обедини, защото и 8-те приказки са с едни и същи герои, които се развиват с всяка една приказка. Развиват се техните отношения, развиват се нещата, които искат да кажат на света и най-вече на дечицата. Продължавам моята линия всички герои да са положителни, защото не искам децата още от най-ранна детска възраст да се обременяват с лошото на този свят, имат достатъчно време да видят това лошо, като пораснат.

Искам да видят как хората, защото тези животинки олицетворяват хората и обществото, как хората могат да се подадат ръка и всички заедно да живеят хубав живот и да си помагат.

На финала на нашия разговор Димитър Петров Регин рецитира стихотворението си „Пораснах“. Чуйте тук.