Денис Олегов за „Властелинът на пейката“ от Зоя Христова-Димитрова.
За да изясня емоционалния заряд на тези редове, би следвало да се върна към зората на живота си. Годината е 2002 или 2003 и тепърва започвам да събирам съзнателни спомени. Майка ми работи в кварталното кафене, аз тичам наоколо, а няколко подпийнали чичковци цакат белот и обсъждат важни теми. Всичко това озвучено от сръбска музика (или сръбски хит изпят на български?). Разходките и игрите в парка бяха най-важното нещо за хлапе като мен, а пазарът на „Герена“ и всичко около стадиона си беше „вкъщи“.
Разказите на Зоя Христова-Димитрова ме върнаха именно там – в онова безгрижно време, когато телефоните не бяха толкова умни, но хората се събираха да си кажат няколко умни приказки. Героите са онези типажи от квартала или малкия град, с които всеки ден се разминаваме по улицата или в парка. Убеден съм, че в детството си десетки пъти съм срещал героя от заглавия разказ Стамбата, седящ с бира в ръка от сутрин до вечер, или пък късметлийката Септемврина, минала през какво ли не, но щастлива от малкото, което има. А колко квартални образи приличат досущ на героините от „Скок в кариерата“? Дори не мога да изброя.
В сборника „Властелинът на пейката“ авторката е събрала палитра от различни български съдби.
Припознавам се в Миленчо от „Сламки за живот“, който е отлагал любовта. Както и в младото семейство от „Коледни размисли“, което е решило да се върне в България. И в „Човекът, който остава“ и неговия измислен свят. И аз съм бил смешен в хорските очи с моите странности. Силата на тези истории е, че са близки до хората, поднесени без сложни обяснения и фокусничество. Човек спокойно може да си представи, че е чул някоя от тях на вечеря с приятели или роднини.
Типични черти на родния бит са деликатно осмяни чрез неочаквани и наглед нелепи ситуации. Подялбата на наследство между братовчеди е изведена до краен предел, стигайки дори до бой за парцел на гробищата (разказът „Гроб“). А малкото повишение в „Скок в кариерата“ поражда завист в колежките и те принизяват издигането на героинята, вкарвайки я в коша с пране. В разказа „Мотив във времето“ пък отмъщението е отложено с половин век, защото въпросът „какво ще кажат хората“ е бил по-належащ почти цял живот. И макар че книгата е представена като сатирична, зад колорита се прокрадват важни и сериозни теми.
Един от централните образи е зрялата и образована жена – виждаме я като икономистката от разказа „Властелинът на пейката“, начетената писателка със съпруг електротехник, амбициозната докторантка Ана Масларска, отворила магазин за дрехи втора употреба. Всяка от тях се стреми към нещо повече в живота и достойна отплата за труда и усилията, в които минава времето. При зрялата и образована жена виждаме често и онова, което е жертвано през младостта – любовта е останала някъде далеч назад в гимназията или университета (в разказа „Дръж госпожата“), семейният живот и кариерата изместват фокуса на съществуването, а интимността е заместена с илюзии („Срещи с телевизора“, „Тайните на домакинята“).
Образите карат читателя да се замисли дали всичко се измерва с материалното и с престижа да бъдеш някой и дали успехът се равнява на щастие. Дали пък фризьорката Сузи от разказа „С очите на Сузи“ не е много по-щастлива, въпреки материалното си състояние? А дамата от кафенето, която за първи път се докосва до висока култура благодарение на галантния възрастен господин?
Прочетете разказа „Далавера“ от Зоя Христова-Димитрова
Силно впечатление прави и семейната тема
Доста от разказите ни представят семейството от различни ъгли в зависимост от човешката история. Стамбата от „Властелинът на пейката“ е отчужден от жената и децата си и чувства по-близка приятелската си компания. Електротехникът от „Съпругът на писателката“ пък прави всичко възможно да подкрепи жена си, макар да не разбира желанието ѝ да твори. В „Любовта на Августин“ младият баща е разкъсан между отглеждането на дете и откриването на любовта – с времето семейното щастие и спокойствие измества страстта и „живота за мига“.
Дилемата за това дали личното щастие винаги съвпада със семейното достига кулминацията в разказите „Срам“ и „Дунавски лебеди“. „Срам“ ни представя майка, която се измъчва от факта, че детето ѝ не е проговорило и не е прието от обществото. Няма как на човек да не му заседне буца в гърлото, особено ако се сети за някое „различно“ дете, което не е получило шанс в живота. Героинята в „Дунавски лебеди“ пък жертва всичките си мечти, за да се грижи за сляпата си сестра. Тук ни е показана и обратната страна на грижата – умората от това да си опора за близките, когато сам нямаш подкрепа.
В тези разкази е изведена и основна човешка ценност като милостта към беззащитните. Историите често завършват с момент на надежда – младият баща Августин намира любовта и спокойствието, детето Матю в „Срам“ ходи на училище и се научава да чете, бедняците от „Фортуна на греши“ пък не се оставят на течението. Дори скинарят от „Далавера“ започва да обича себе си малко повече и да се опитва да е по-добър. Не е нужно да си образован или успял, за да имаш стойност. Необходимо е да запазиш човещината и дори малкият жест ще направи света една идея по-поносим.
„Властелинът на пейката“ е книга, която дава широко поле за обмисляне. Може да подходите към нея като към хумористично четиво и да се насладите на колоритните случки. Може да потърсите философията на обикновения човек с неговите грижи и проблеми. А може и да вкусите сладкото и горчивото едновременно. Кой е казал, че едното изключва другото?
Заповядайте и на премиерата на „Властелинът на пейката“ на 27 ноември
Подкрепете „Отвъд кориците“ с дарение
Изберете сума:
или въведете сума:
Чрез Вашия принос подпомагате съществуването на издателството

