По повод деня на София екипът на „Отвъд кориците“ подбра за вас 7 познати и не чак толкова познати поетични творби, вдъхновени от живия град.

Блага Димитрова

ВИТОША

Под силуета нежносин на Витоша
планинци сред самия град сме ний.
Все този близък, верен връх надникнал е
в прозореца на всичките ни дни.
Щом зимата града наметне с пушеци
и падне черен сняг и здрач кафяв,
единствен бял, слепящо чист над стрехите
сияе хребетът ѝ снежноглав.

Напролет Витоша изневиделица
зад всеки ъгъл среща ни, блести,
дохожда плътно-плътно до прозореца
огромна, осезаема почти.
А при мъгла отива тъй далече тя,
тъй призрачна изчезва от очи,
че ний забравяме в такива вечери
да има на света простор, лъчи.

Но планината все така присъствува
тук, вътре в нас, в ония глъбини
на сънищата с полети над пропасти,
с пътеки по опасни стръмнини.
Планинци сред самия град сме ний.

Александър Вутимски

СОФИЯ V

В един далечен парк ще седнеш сам във здрача
и кестените там небето ще закриват,
ще слушаш ветрове, замислено ще крачат
в алеите жени, спокойни и красиви.

Ще има тишина и само от фонтаните
ще иде дълъг шум от падаща вода.
От черквите сега ще зазвучат камбаните
и ти ще чакаш сам да падне вечерта.

Във Ючбунар сега ще заблещукат кръчмите,
брадясали мъже ще се изгубят в мрака,
и някой старец тихо с очите си измъчени
с бастун и лула ще седне тих във парка.

И после над града големи, златни облаци
над тъмен хоризонт ще се изкачват дълго.
Обичам вечерта в градините на София
с увяхващи треви и кестени безмълвни.

Лиляна Стефанова

СОФИЯ

Не съм родена в тих и малък град,
но знам,
че днес е радост за поета
да има свой,
от детство близък свят,
да го ухажват,
да следят приветно
появата на новата му книга,
да сочат родната му къща с пръст
и тесния салон да пълнят дечурлига,
когато той на сцената изправи ръст.

Да си призная, има дни, когато
ме грабва тайна ревност и напразно
аз искам себе си да утеша:
А моя град?
А София? От нея
напусто трепетна взаимност чакам –
в асфалтна броня, тя не забелязва
лицето ми
и без да съгреша,
тя къса копчетата ми в тролея
или ме дебне късно вечер в мрака.

Съня ми стряска с грохот на мотори,
трамваен звън, аларми, говор лих –
и слушам я запалено да спори
за точен гол, а не за хубав стих.

Но аз не й се сърдя.
Боже мой,
нали сама се убедих – пред нея
дори магичния неонов зной
на Бродуей
помръква и бледнее.

Вълшебна столица на моя свят,
начало на живота ми.
Едничка
сред всички градове
поставила печат
на гражданство във моите зеници!

Не й се сърдя, стига ми да знам,
че и за мен тя малко място пази –
тъй малко – колкото под оня камък ням
на вечно живия и буден Вазов.

Ламар

СОФИЯ

Ако спреш там, където започва “Дондуков”,
и огледаш паважа със жълти павета,
и големите сгради на Центъра, дето
светлини като гълъби трепкат и гукат,
припомни си за стария град на еснафа:
за сладкарница „Роза“, за „Братя Крушарови“
и за киното, и за Бохора – сарафа
зад прозорчето с малка брадица прошарена!

Те отдавна потънаха в прах и забрава,
както старите книги на стария Чипев,
който Вазов издаде, разтвори очите
на безбройни четци, и за слава тогава
едно малко дюкянче остана до киното
да блести като месец над стара руина –
и то бе от строежите бързо поринато,
само избата като чудовище зина.

Там, където стотици живяха и пяха
като плъхове спластени в малки дюкяни,
и в мангалите топлеха своите рани,
много бури вековни пепел отвяха.
Днес се дигат големите каменни сгради
и от изгрев до залез трептят отражения
върху камъка чукан, дълбан и огладен,
и човекът минава и гледа с вълнение!

Тоя град на вековните друми към изток,
със горещи води, с планина до небето,
твърдина на владетели с древни калета,
днес е нашата столица ведра и чиста!
Тя споява народа ни през вековете и
възродява живота със нови завети.
Тая София, дръзнала във пълнолетие,
като бисер под Витоша вечно ще свети!

Николай Лилиев

О, ТОЯ ГРОХОТ НА ГРАДА

О, тоя грохот на града –
безбрежен – тъмен – неизбежен
под скръбний шъпот на дъжда –
о, тоя грохот на града!
Изплитат своя свитък нежен
безшумно паднали тъми
и в неизведаната вечер –
не аз ли стъпям – запленен –
и в упоение прочитам
изваяните в миг слова –
словата на нечуван ритъм?

О, тоя грохот на града!

Валери Петров

ЗАВИСТ

От Витоша покрай светлинни знаци
с колата си по тъмно слизах сам
в шпалир от заслепявани пешаци
с китари и дюдюкане тук-там.

И изведнъж, подобно мимолетна
брилянтена Звездица в мрак дълбок,
от фаровете бял отблясък светна
на рамото на някакъв младок.

И туй бе всичко. За секунда само.
Но как ме парна в нея завистта,
че, ах, не беше върху мойто рамо
тоз женски пръстен, святкащ във нощта.

Димчо Дебелянов

СПИ ГРАДЪТ

Спи градът в безшумните тъми.
На нощта неверна верен син,
бродя аз — бездомен и самин —
а дъждът ръми, ръми, ръми…

Трепнали край черните стени,
стъпките размерено кънтят
и след мен невидими вървят
жалби за преминалите дни.

Образът на милото дете,
нявга озарило моя праг,
в спомена възкръсва — чист и драг —
и скръбта расте, расте, расте…

Тя дойде — дете — с пробуден жар,
с пламенна усмивка на уста,
но възжаждал вечна красота,
аз отвъргнах тленния й дар.

Миналото — ах, остана то
тъмен край от скърби заледен
и оттам отпраща тя към мен
своя скръбен вик: защо, защо?

Спи градът в безшумните тъми.
На нощта неверна верен син,
бродя аз — бездомен и самин,
а дъждът ръми, ръми, ръми…