Издателство „Отвъд кориците“ продължава с представянето на наградените в третия ученически литературен конкурс „Сърцепения“. Яна Марчовска получава поощрение за стихотворението си „Мое малко аз“.

Казвам се Яна Марчовска и съм на 17 години от град Плевен. Ученичка съм в ПГПЧЕ „Димитър Димов“ – град Плевен и съм в профил „Чужди езици“, паралелка Английски-Руски език. Още от малка се занимавам с творческо писане като хоби. Обичам да пиша поезия и проза. В четвърти клас написах своите първи авторски разкази, предвидени за детска аудитория. По-късно започнах да пиша фантастични истории и детски приказки за вълшебства.

Участвала съм в различни национални и областни литературни конкурси, олимпиади и състезания. Най-големият ми успех беше през 2024 г. когато спечелих Националният ученически литературен конкурс за литературно есе на тема: „Какво искам да променя в образованието“, организарно от фондация „На крилете на знанието“. Участвала съм още в Националният литературен конкурс „Петя Дубарова“ – град Бургас през 2024 и 2025 г. На него се представих с най-успешния си и харесван разказ „Една надежда по небето“ и със стихотворението си „Надежда за доброто“. През 2023 г. започнах да пиша своят първи дебютен роман „Изгубена в света на изкуството“, който все още не съм издала. Три години по-късно направих своя Facebook и Instagram страница, в която започнах да публикувам своите стихотворения. В творбите си засягам теми за вярата, надеждата и добротата.

Любимият ми учебен предмет в училище е български език и литература. Винаги съм се чувствала най-сигурна в своята творческа личност и писането в неговата абсолютна цялост. За мен литературата е не просто дисциплина, или пък наука. Тя е много повече от това. Тя е изкуството и силата, която осмисля живота ми. Чрез нея изразявам всеки един нюанс на мисълта си и общувам уверено. Чрез творчеството си искам да вдъхновя всички да вярват в надеждата, в чудесата и в магията на най-съкровените си мечти, защото всяка мечта има смисъл, дори и най-нереалистичната.

„Мое малко аз“

Мислех, че съм те загубила преди да те намеря
и че съм те изоставила в розовата стая.
С времето не мога сили да премеря,
но ще продължа за тебе да мечтая.

Мое малко аз, чувам отдалече твоя глас.
Колко много се вълнуваш
и как за невъзможното бленуваш.
В приказките колко силно вярваш
и как на всекиго любов показваш.

Помня твоя поглед замечтан
и как света побираше в длан.
А пък детският ти смях –
звънлив, беше като ручей, бистър и игрив.

Писмо аз обещах да ти изпратя.
Как искам да избягам от света – студен,
но мисълта за тебе пак посява
семената на надеждата в мен.

Детето в мен не ме напусна
и задава хиляди въпроси.
Пита ме какво изпусна
и с любопитен поглед отговори проси.

Мисълта, че времето ще ни разделя,
повече от всяка рана ще боли,
но обръщам се към теб и питам:
„В мен ще останеш завинаги, нали?“

Ще те прегърна силно като за
последно и напред ще тръгнем,
хванали ръце и макар да не е
редно, завинаги ще те скрия в
своето сърце.