С прискърбие съобщаваме, че на 15 август е починал Георги Сираков. Пътищата ни се пресякоха закратко покрай издаването на първия му роман от поредицата „Сказание за кръговрата“. Бях редактор на изданието, а добрият ни приятел Симеон Цинцарски нарисува корицата. По това време сменяхме и мястото за провеждане на събития, като основният проблем беше, че навсякъде искаха високи наеми. Даже едни добри хора ни треснаха телефона със злоба, след като обявиха желаната цена.
През пролетта на 2019 г. все пак намерихме място, като до голяма степен това се дължеше на Георги. Мислехме за наема, но бяхме бедни студенти без кой знае какви доходи… и докато се чудим поетът Тодор Илиев (Фантома) един ден просто ни каза „Уредено е“. Оказа се, че Георги е платил наема на залата. Стори ни такова добро, при положение, че едва се познавахме! Излишно е да казвам, че събитието ни мина „на ура“. След поетичния дуел на Денис Олегов и Георги Славов се включи и премиерата на Георги Сираков със „Земята на древните“.
След това той доби голяма популярност като изследовател не само на древната история, но и на произхода на словото, музиката и множество различни теми. Достатъчно е човек да изгледа някой от подкастите с негово гостуване, за да види една личност, която вярва докрай в своята мисия. А такива личности заслужават уважание.
Откъс от „Земята на древните“ от Георги Сираков (Г. Д. Серафиос)
Заключил тъгата в сянката на сърцето си, Солвесиан продължи с нужното, за да не умре Господарят на времето:
– Бързо, помогнете ми да извадя камъка от корените, преди да се затвори дупката. – Четвъртият час наближава. Направете танца на чудесата! – веднага се отзова Алеон.
Хванаха се всички за ръце – една отпред, една отзад. Цялото население на Белия град. Успяха чак Ореха да прегърнат. Чакаха своя цар да запее. Дореецът отвори устни за песен:
„От времето далеч раздава вековете.
В омайната си реч създава домове.
И търсим дух сега, по време на нощта.
Пламъкът да спре, да го полее с вода. “
Докато пееше царят на първите, а всички дорейци танцуваха, прегърнали дървото, мечът на Котраг засвети по-странно от преди. Една от душите излезе. Беше неговият дядо, който му сложи меча в ръцете. Гледаше и двамата си наследници с гордост Омур. Застанал пред мястото, където е дупката, без нищо да каже, посочи на Солвесиан олтара на корените, дупката, в която беше камъкът. Повелителят на Словото не се забави, врязвайки горната част вътре. Силен трясък се чу. Явно камъкът се пръсна на парчета. Душата на Омур също на парчета се раздели като счупено огледало. Частиците се превръщаха в късчета светлина с идването на изгрева. Дорейците пуснаха ръце. Олтарът в корените на Ореха отново бе както преди. Светлината на изгрева напредваше към Солвесиан, сякаш гладна за сянка. Малките парченца от камъка се подреждаха като пъзел върху жезъла на началото. Никой не си тръгваше, защото интересното тепърва предстоеше. Косата на царския син побеляваше с напредването на изгрева. Когато го огряха лъчите, беше вече съвсем бяла. Дълга беше като дорейска на пръв поглед. По всички белези личеше, че Тира имаше нов археец. Чудесата на първите върнаха живота на човек, който беше готов да умре с достойнство.

