Представяме ви нови стихове на София Милева от стихосбирката ѝ „Лека телесна повреда“.

МАК

Полетата от макове изтляха.
От опиума – още малко грешки.
От водката ще изтрезнее някой.
След виното ще има нова среща.

Ще търсим чужди погледи, в които
телата си без огън да запалим.
Полетата обаче пак са тихи
и нищичко след мака не остана.

Подбрани думи. Дълго ще прощавам.
Ти дълго ще лекуваш разни други
момичета, които ще ти дават
най-хубавите и лъжливи думи.

Ще пробвам с друго пиене, навярно
си има начин болката да мине.
Наливай както трябва и по равно,
и пий така, че после да сме сини.

Вратите се отварят и изтръпвам.
Илюзии. Изкуствено живяни.
Да бъдем непознати беше мъдро.
Макетен нож рисува по плътта ми.

Макетен нож и после диагнози,
които трудно ще ми върнат плажа.
След хилядите нечервени рози –
бездумие, каквото и да кажеш.

Фалшиви медии дълго ще разказват
какво си и какво си ми направил.
Момичето изглежда безобразно.
Усмихваш се. Навярно си безсрамен.

Излъгани сме от любов невярна,
готова и на смърт, за да се върне.
А стълбите попиват всяка рана.
Изследват ги, но всичко е на тъмно.

Разбита утрин. Как не ми се става…
Оставам, за да чуя новините.
Ще кажат ли боли ли ме душата?
И колко дълго ще я гали никой?

Протестите са като вид утеха.
Насилие от твърде много обич…
Отиде ли си или те те взеха?
Самотна стая. Само аз и ножът.

Не гледай към краката ми. Изглеждам
разцъфнала и мъртво е полето.
Зашити са безкрайните копнежи.
За хората сме просто странен екшън.

Поредна глътка. Просто да ми минеш.
Усмихва се. Щастливо е момчето.
На съд за нелюбов. Почти уби ме
и макови полета…

БИБЛИЯ

Без думи и без поглед аз разбирам
и в раните привиждат ми се длани.
Когато и да дойдеш, те прибирам.
Когато и да тръгна, ще остана.

Когато и да мразиш, те обичам.
Приличам на изгубила ума си.
И кръстът удря точно както бичът,
а стигмата повръща от монаси.

Предатели са подлите ми устни,
заклели се почти във всичко свято,
че няма от гърдите ти да вкусят.
Попиха всичко и ме доразляха.

А пръстите докосваха безбрежно
и впиваха се в кожата ти мрачна.
Говорят, че съм хубава и лесна…
без теб какво е, знаят ли обаче?

Вървя към теб и блъскат ме вселени.
Протрити дънки…още ми се свалят.
Във църквата се будим опетнени.
Затворът ни пречисти като злато.

Без думи и без допир ще проникна.
Зад миглите ти Господ има къща.
Задъханост, почти като молитва,
небето сваля до човешки мръсно.

А дяволските клетви пренареждат
пътеките до точка на кипене.
Разплитат се лъжите ни от прежда
и истината пада наранена.

И сбъдват се красивите ми мисли…
най-хубавата книга – опетнена.
След мръсното започваме на чисто,
със нова доза в скъсаните вени.

А скъсаните мускули се движат
по твоите, докато не възкръсна.
Живея, но на практика не дишам
без миглите, преплетени и гъсти.

Тръгни си сутринта и ме разказвай.
Аз имам нужда да ми сложиш края.
Единственото и безкрайно важно –
че беше в мен, а никога не знаех.

Обичане до болка неразбрано…
покълва и разлиства се във мене.
А този спомен, толкова голям,
не можеш да ми вземеш.

БЕЗ СВЯН

Ще ме видиш в липите, навярно умиращ за полъх.
Ще се чудиш при кой съм, умират ли летните птици…
Аз не вярвам в доброто и в тебе не вярвам, защото
не веднъж съм осъмвала в църква от грях и муниции.

Ще ме видиш, защото без моите длани угасва
всяка плът, до която съм спала. Сънувам с години
нежността и шамара. И с двете ми беше прекрасно.
Разкажи ми отново света, но без страшните рими.

По гърба ти чертаех греха и осъмвахме святи.
Много голи и черни, и много от бялото пили.
И забравихме кой със кого и къде е наказвал.
Заменихме ли тази любов? Не можахме със никой.

Влизам бавно във теб и ръцете ти вече треперят.
Ще ти кажа „обичам”, когато безумно ми трябваш.
Потърси ме в сърцето, единствено там ще намериш
всяка тъжна и мека лъжа, много нежно неказана.

Ще римувам света и ще паднат звезди или дрехи.
Ще се движа по теб и земята под нас ще порасне.
Колко много те исках и колко случайно намерих…
Ще те галя така, че денят ти без мен да е страшен…

Ще ме видиш в сълзите, в чаршафите тежки и мокри.
Ще си режеш косите и пак ще миришеш на мене.
Нелечима съм, няма да стане със уиски и водка.
Но когато откриеш липите, ще бъдеш спасен.

ЛЕКА ТЕЛЕСНА ПОВРЕДА
на Дебора

Жена съм. Поначало съм виновна
и с ябълката май ми се получи.
На външен вид съм като мръсно порно,
но вътрешно съм вярна като куче.

Жена… и поначало съм греховна…
съблечена съм повече от свята.
По-силна съм от чаша със отрова
и ад съм, в който всичко е приятно.

От мене са красивите ти нощи…
помни ги като черни жартиери.
Не ме уби макетното ти ножче,
а глупавата служба във неделя.

Понякога не мога да се гледам –
душата ми е станала на рана.
И е лека телесна повреда
това, че те няма…

НЕДОКОСНАТИ

На тръгване ще взема само залеза
и дънките, които не съблякохме.
Това, което никога не казах,
е повече от всяко обещание.

„Обичам те“ са хубавите думи,
които дават всичко, не и вечното.
Телата ни са повече от влюбени
и даже недокоснати усещат.

Сега вървиш по стъпките на лятото…
Нощта без теб е повече от грешна.
До мен отново ляга онзи някой,
отнел ти най-обичаните срещи.

А аз, отново сгушена в чаршафите,
сънувам как се боря да избягам.
Това, което с тебе не направихме,
е повече от рана.