Димитра Канева: След всяко падение имаме възможността да израстнем все повече

Димитра Канева

Стихосбирката на Димитра Канева „Падам нагоре“ продължава да се приема радушно от читателите. След великолепната премиера през април продължаваме да планираме събития за есенния сезон. Денис Олегов разговаря с Димитра за идеите и посланията, които се крият зад „Падам нагоре“.

Какво се крие зад оксиморона „Падам нагоре“?

    ,,Падам нагоре“ е стих от стихотворението ,,Бурята“:

    Бурята
    вън от същността ми
    е всичко,
    което някога съм имала.
    Тишината,
    оплетена във веригите
    на вътрешните ми органи,
    е едно нищо,
    което никога не е било мое.
    Все падам нагоре,
    засмукана от костите
    на отрязаните си криле.

    Първоначалното значение на този оксиморон в рамките на творбата е, че лирическата говорителка се чувства приклещена в пространство, което е прекалено тясно за нея и в което истинската  ѝ същност не принадлежи. Тя търси свобода и простор на всяка цена. Когато с редактора ми Димитър Петров Регин избирахме заглавие на книгата, се спряхме именно на този стих. Преценихме, че той доста добре изразява общото послание на книгата. Впоследствие, се замислихме, че всъщност ,,падам нагоре“ отразява и начина, по който аз разбирам живота и избирам да го живея. Много хора предпочитат за улеснение да поставят нещата в кутийки – черно и бяло, правилно и грешно, падение и въздигане. Докато моят житейски опит показва, че светът е много по-сложен и противоположностите често съществуват едновременно. Търся баланса във всичко и затова дори когато падам, не пропадам надолу, а гледам нагоре.

    Колко дълъг е пътят до дебютна стихосбирка?  

    В моя случай пътят беше дълъг, но сега мога да кажа, че напълно си заслужаваше. ,,Падам нагоре“ се появи на бял свят в точния момент за мен – и в личен, и в творчески план. Всичко започна, когато Джасмин Лозанова (дизайнер и художник на книгата, както и моя дългогодишна приятелка) ми предложи да илюстрира мои стихотворения за дипломната си работа. Двете взаимно ценим и подкрепяме творчеството една на друга и не съм имала съмнения, че това ще бъде прекрасна колаборация. След това дойде предложението от вас с Митко Регин да издадете моя стихосбирка в тогава наскоро основаното издателство. Аз изключително много се възхищавам и на двама ви – както в качеството ви на поети и организатори на свободната литературна сцена ,,(Не)форматът“, така и на хората, които сте. 

    Затова за мен вярата, която имате в мен винаги ще бъде огромно признание. След като решението да бъде издадена стихосбирка беше взето, последва процеса на съставяне, в който събрах всичките си стихотворения, писани в рамките на около десет години. С Митко отсяхме най-силните и изследвахме ритъма, словореда и метафорите на всяко едно от тях – в някои случаи нямаше нужда от работа, докато в други случаи отделихме повече време. Последва подредбата и идеята на Митко книгата да е разделена на сезони. След това Джеси започна работа по оформлението и илюстрациите. Междувременно се появи възможността да кандидатстваме за финансиране по програма ,,Дебюти“ на Национален фонд ,,Култура“. След като успешно спечелихме финансирането, вече оставаше неизбежната финална права, позната на всеки, който някога е издавал книга – редакция, редакция, редакция. Но в момента, в който видях колко красива е станала книгата, надхвърляща и най-големите ми мечти, категорично заявих – заслужаваше си.

    Сподели впечатленията си от работата с екипа на книгата.

    Не преувеличавам и не се превъзнасям като казвам, че това е моят екип-мечта! Все още ми е трудно да повярвам, че един от любимите ми съвременни поети, а именно Димитър Петров Регин, е мой редактор. Работата с него беше истинско вдъхновение – той вникна в смисъла на всяко стихотворение и работната ни среда беше благотворна за дискусии и експерименти. През цялото време обаче знаех, че моят глас ще бъде чут и стихотворенията ще останат автентично мои. Работата с Джеси беше естествено и красиво стечение на обстоятелствата и на приятелството ни. С пълно доверие ѝ поверих стиховете си и тя ги осмисли и ги интерпретира в илюстрации, които са тяхното идеалното изражение. Благодаря ти много и на теб, Денис, че задвижи целия процес по издаването на книгата и че продължаваш да я популяризираш.

    Стиховете в книгата са разделени по сезони. Какви са сезоните в душата на Димитра Канева?

    Зимата е дълга, студена и самотна, но е и възможност за необходимо вглъбение, поглед към себе си. Пролетта е нежно пробуждане на заринатите под снега чувства и вдъхновения. Лятото е диво и непредсказуемо – тогава бълбукащите под повърхността емоции изригват. Есента е моят сезон – тогава откривам вътрешно равновесие и поемам по пътеката на осъзнаването.

    Трудно ли е подходиш по нов начин към една толкова популярна тема като любовта?

    Не съм целяла да подхождам конкретно към любовта, но мисля, че тя е важна част от живота и творчеството на всеки поет – именно любовта ни води до най-силните емоции и до най-наситените състояния на духа. Всичко, което пиша за любовта, както и за останалите теми, засегнати в стихосбирката, е отражение на моите искрени усещания, преживявания и наблюдения. В този смисъл, смятам, че всеки, който подхожда към любовта от своята собствена гледна точка, го прави по нов и уникален начин, тъй като всеки човек представлява отделен свят, различен от този на другите хора

    Отстъпва ли място романтиката на несигурността, страха от загуба, отчуждението?

    Смятам, че несигурността, страха от загубата и отчуждението всъщност са част от романтиката. Романтиката, според мен, не е да гледаш света през розови очила, а е състояние, в което си разкъсван от противоречиви и силни чувства. Да си романтик, за мен, означава да съзнаваш, че си жив и дълбоко да преживяваш цялата красота и болка, която е част от човешкия живот. Често именно негативните, но общочовешки емоции като страха от загубата и отчуждението, всъщност ни свързват с другите хора, колкото и да е парадоксално. Всеки човек е до някаква степен самотен и отчужден от другите, отчаяно иска да осъществи контакт с тях, но в същото време е несигурен и го е страх, че ще ги загуби. Срещата между страха и самотата на двама души е романтика.

    Прави впечатление и социалният контекст. Тъй като сме почти връстници, ме вълнува дали нашето поколение изгуби вярата, че е способно на велики промени?

    По мои наблюдения, нашето поколение не е изгубило тази вяра, но е по-осъзнато относно това колко труден е пътят до великите промени. Да, сблъсквам се с апатия и нихилизъм, породени от чувство за безпомощност, когато младите сме изправени пред огромни системни проблеми. Но срещам също толкова и от другото – вярата, че можем да променим системата. В крайна сметка, за да имаш мотивацията и да започнеш да променяш нещо, първо трябва да видиш изгнилото отвъд лъскавата обвивка, защо промяната е необходима. Това неминуемо води първо до гняв и разочарование, до осъзнаването, че ни е било обещано нещо, което на практика го няма. Въпросът е какво следва след това проглеждане, а аз смятам, че би могло да последва градивно действие и че много хора от нашето поколение вярват в това и вече вървят по този път.

    И все пак: кое притегателна сила доминира – падението или въздигането?

    Определено доминира въздигането или поне стремежът към въздигане, но с условието, че няма нищо срамно и страшно в падението. Стига винаги да намираме силата да се изправим след като паднем, можем да падаме много пъти, напълно човешко е. Даже вярвам, че след всяко падение имаме възможността да израстнем все повече и повече като човеци, като личности и като творци. Без падението стоим на едно място, което всъщност ни пречи да се въздигнем.

    Премиерата на книгата мина изключително успешно. Кой момент от нея ще остане завинаги в съзнанието ти?

    Трудно ми е да избера един момент – все още преживявам цялата премиера! Но може би най-много остават в съзнанието ми прекрасните думи, които казаха Митко и Джеси относно работата по книгата с мен; това, че близката ми приятелка Виктория Роланска сподели, че първоначално ме е опознала през поезията ми; песента по стихотворението ми ,,Вредни навици“, която други двама мои добри приятели – Мирослав Моравски-Моро и Илияна Семерджиева – създадоха и изпълниха специално на премиерата. Цялото събитие беше сбъдната мечта и съм изключително благодарна, че бях обградена от прекрасни хора.

    Кое стихотворение от книгата би искала да споделиш с читателите за финал на това интервю?

    Нека да бъде цялото титулувано стихотворение:

    Бурята
    вън от същността ми
    е всичко,
    което някога съм имала.
    Тишината,
    оплетена във веригите
    на вътрешните ми органи,
    е едно нищо,
    което никога не е било мое.
    Все падам нагоре,
    засмукана от костите
    на отрязаните си криле.
    Все се давя в плиткото,
    изплаквайки кръвта
    на удушените си хриле.
    Мога единствено да вървя,
    но краката ми стъпват
    по земята по принуда
    и се спъват в неизлечимата си
    шизофрения.
    Преди казвах – дай ми да летя.
    Сега ще летя
    и да не ми дадеш.
    Преди умолявах да дишам под вода.
    Сега ще плувам вечно
    без разрешение.
    И да се пребия,
    и да се удавя,
    и да умра?
    В бурята
    няма да съм по-мъртва,
    отколкото
    в тишината.

    Коментирай

    Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *