Стихотворения на Денис Олегов от „Оправдание за съществуване“. В края на 2025 г. книгата беше отличена с националната награда за поезия „Владимир Башев“, връчвана от Националния литературен музей. Редактор на изданието е Димитър Събов, а художественото оформление е дело на Симеон Цинцарски.

Кръговрат на сиротата

I.

“Били ли сме или не сме били?”
– Иван Методиев

Сираци ли пристигаме в света,
сковани от усещане за смъртност?
Нашепване на тялото ни мръсно
ни вдъхва изначалната тъга.
Пресъхнали, преди да полетим,
заспиваме край извора безмълвни.
Проляли ненавреме кърви
прегръщаме арктически звезди.
Останали в чистилището кално
разтваряме се… като смешен дим.
Измама е, към което се стремим,
но прах ли е каквото е живяно?

II.

Но прах ли е каквото е живяно?
Тук няма я градината от детство,
а стъпки към желаното небесно,
естествено рушат ни като вятър.
Прогонени от сенките за вечност
ще бродим в голотата на инстинкта,
където неузрели ще поникват
отсъствия в тъгата по човека.
Зарастване на вкоренени рани
е щит срещу битийната ръжда.
Но стъпим ли на прага на дъжда
и времето ще бъде овладяно.

III.

И времето ще бъде овладяно.
Какво е време в дирите на нищото?
Заблудата за граници разнищвам
и в кода-кръговрат се вдявам.
С поредици от дишане и тлеене
вселената не може да приключи.
Водата на самотния ми ручей
се влива във космическо трептене.
На пътя неизбежната врата
от лоното на въздуха откъртвам.
Сковани от усещане за смъртност,
сираци ли пристигаме в света?

Монолог на горския човек

Ще оставя закратко живота, ще затворя очите –
под товара от скръб ще поискам почивка.

Умът ми нека да пусне всички думи невнятни
по реката от време като прах необятен.

Ръцете нека разтворят наранените шепи –
в монотонната нощ всеки сън да е пепел.

Щом душата е вечна, светлина ще посея
и в нощта ще се раждам, и в нощта ще живея.

Аз прегръщам зората като крехка отмора –
нека бавно във нея грехът се разтвори.

Да възкръсне денят, за да тръгна по брода,
като горската сянка нека дишам свободно.

Нека в камъка счупя на омразата меча,
да не търся Човека, а да искам човечност.

Събеседник на рибите

Всичко хубаво рухва преди да започне.
Всяка правда пониква в ерозирала почва
Нищо повече от пътеки, безсмислено трудни.
Поколения нищожни от себе си неизлекувани.
С всяко вдишване чувствам хиляди залези,
катаклизми и рани, и провали на Аз-а.
Разпилените образи в хедонистка заблуда
са похвала за егото и насмешка за чудото.
Предпочитам да бъда в периферния ужас
сред морето-материя песъчинка ненужна –
незапочнат портрет на измислени мигове.
Предпочитам да бъда събеседник на рибите.

***

Не сме готови да погледнем през прозореца.
Не сме способни да не дишаме насила.
А дните са плувци в моретата на грозното
и няма риби да окажат съпротива.

Отвъд предела на съзнателните спомени
замръзнали сме под завивката от нищо.
Оказва се, че изначално сме отронени
като трохите, непостигнали значимост.

Предопределеност

Когато порасна
ще бъда съвсем обикновен
и няма да съм съществувал.