Изидор К. Леви за „Оправдание за съществуване“ от Денис Олегов.

Името на Денис Олегов често е причислявано към т.нар “млади поети”. Въпреки че по възраст авторът е част от най-новата литературна вълна, стиховете му умишлено се разграничават и по форма, и по съдържание от представите за съвременност. Най-новата му засега творба “Оправдание за съществуване” спечели престижната литературна награда “Владимир Башев”, но въпреки това ми се струва, че информационното поле е посрещнало книгата с мълчание, изключая интервюта в БНР и няколко съобщения в БТА.

“Оправдание за съществуване” е интересен опит за екзистенциална лирика, съставен от две колкото противоположни, толкова и допълващи се раздела – “Душевно огниво” и “Небесна вечеря”. Тук господин Олегов противопоставя чувството на богоизоставеност (“Кръговрат на сиротата”, “Неслучили се пилигрими”) в “моретата на грозното” с търсенето на покой и осъзнатост отвъд телесното и материалното (“Шепа тишина”, “Монолог на горския човек”). Донякъде тази концепция е продължение на търсенията в предишната му книга “Вечен чужденец”, но и отрича главните им опорни точки – докато през 2020 г. г-н Олегов търси социална справедливост и решение на обществени проблеми, през 2024 г. гласът на автора е преминал в позиция на самовглъбяване и търсене на корена на проблема в сърцевината на човека.

По този начин степента на отчуждение вече не е открита към другите. Тя е акт на загърбване на външния свят в името на построяването на вътрешния. Оттеглянето от борбите е ясно изразено в творби като “Събеседник на рибите”, “Въпреки”, “Контрапортрет на Олег Денисиус”.

“Предпочитам да бъда в периферния ужас
сред морето-материя песъчинка ненужна –
незапочнат портрет на измислени мигове.
Предпочитам да бъда събеседник на рибите.”
(“Събеседник на рибите”)

“…пътят е мисъл
от обратната страна на злото.”
(“Въпреки”)

Именно това “зло” измъчва и похабява душата.

Чувството за него доминира в текстове като “Светът не повярва в себе си” и “Началото на зимата”, крещящи от безнадеждност и обреченост. Редуването на ритми, на класически, бял и свободен стих подпомага усещането за несигурност и липса на твърда почва. “Клатушканията” между отделните звуци и мелодии дават една непредвидимост в последващия текст. Така книгата-концепция не е като една голяма поема със строга стъпка. Това са фрагменти, които позволяват смяна на атмосферата, в която ни потапя авторът.

Неслучайно и двата най-трагични текста в книгата са в свободен стих: “Светът не повярва в себе си” и “Вътрешно горене”. Там, където от душевния огън остава само пепелта в гробището на победените от живота. Идея, в която няма много място за изящество и добре изчистен от “бучки” стих. Личи се, че г-н Олегов изпитва известно неудобство и ограничения в похватите на свободното писане. Но е похвално, че ни представя различни страни на своя стил. Така отправя предизвикателство както към читателите, свикнали само на мерена реч и рима, така и към тези, които следват само най-съвременни изразни средства. 

Като мост между двата свята на книгата е поемата от 5 части “Контрапортрет на Олег Денисиус”

Донякъде стилът ѝ напомня на изказа във “Вечен чужденец” – нащърбена, грубовата, няма толкова точни рими, колкото съзвучия, на места идеята може би би следвало да звучи по друг начин. Поемата изглежда претоварена с препратки към други автори, от които г-н Олегов се е повлиял. Тук имаме и библейски мотиви, и музата на Петрарка, и търсенията на Фернандо Песоа, Гийом Аполинер, символът на “стената”, най-популярно изразен в едноименния албум на Пинк Флойд. препратки към философски трактати на Ницше и Бердяев, щипка римска история…

Целият този коктейл е спомагателен контекст към творческото изживяване на ужаса да живееш насън. Да усещаш, че всичко, което правиш и към което се стремиш, е измама, илюзия, грешен път. Това е и единственото място в книгата, в което по някакъв начин се споменава романтичната любов. Тя е нарочно изпусната, тъй като изграденият свят на страдание и търсене на изход не предразполага към такива чисти чувства.

“и цялата романтика от думите разстреляна
загърнах в светъл плащ
с трепереща увереност.”
(“Контрапортрет на Олег Денисиус”)

Поемата извежда мотива за богооставеността на ново равнище, (“вечната чужбина”, “оставени народи”, “опустели градове”) но и дава възможност за посока. Като отговор на епиграфа от Хьолдерлин (“…но се събуждам и разбирам – държал съм собствените си пръсти”) авторът ни предлага своята рецепта за добро събуждане от кошмара (“оказва се животът и смъртта ни/ са шепот на отпуснатите длани”). Т.е. всичко е нашите ръце, стига да поискаме да го хванем. 

Именно към това се стреми лирическият Аз на г-н Олегов, вече поставен в “Небесна вечеря”.

Вторият раздел е своеобразно пречистване от калта и злото, представени в “Душевно огниво”. Думите започват да се изясняват, стиховете говорят с повече традиционни похвати, освободени от претенциите за по-висок език. За съжаление не всички текстове в този раздел са на нивото на най-добрите в книгата. За това вероятно е “спомогнало” слизането към обикновеността, което иска да покаже авторът.

И все пак бих отличил повика за човечност в “Монолог на горския човек”. Тази почивка от света, изразена чрез сливането с природните закони, борбата с омразата чрез смирение, умората от света, преливаща във връщането към корените и простотата. Прави впечатление, че в края на раздела “Душевно огниво” е поставянето под съмнение на смъртта като край в “Преди утрешния ден” (“с вселената ще си отидем”), докато в “Билето на мрака” Аз-ът определя искането за вечност като “наивно”.

Едва ли вселената може да си отиде, но вероятно е по-добре да сме наивни откриватели на “небесния празник” (“Наричам се част от света”), отколкото наивни разрушители на онова, което не е по нашите сили. Така че тук гласът на поета преминава от “вековете са тежест” (“Оправдание за съществуване”) към “в нощта отново ще се раждам”, но само “далеч от морето на мъртвите”.

“Отломка на грешна епоха,
от реалното аз се отронвам.
В умора от смешните тържища
оставям пера и оръжия.
Под сива небесна кутия
ще скрия душевните викове.
Защото е време за тръгване
далеч от морето на мъртвите”

Пътят към простотата е разгледан през Монадологията на Готфрид Лайбниц в стихотворението “Проста субстанция’. Тук духът се пречупва, за да приеме несъвършенствата на света и да заяви, че въпреки болките, терзанията и разрухата, това е най-доброто възможно от световете.

Само чрез единството на излекуваната същност този дух се разгръща в новото “кърпене на вселената”.

Като по-слаб бих определил морския цикъл в раздела. Г-н Олегов определено не е маринист и ако прескочите направо към текстове като “Освобождаване от материята” и “Отвъд същността” ще получите цялостната картина на идеята за търсене на живот чрез духа, а не чрез физическото (“Намира се единствен брод/в свободна от материя планета”). “Отвъд същността” е кулминация на раздела и достоен негов завършек. Изцеление чрез страдание, възвисяване чрез лишение – това е сърцевината на тази лирика. Би следвало да се наблегне повече на нея, отколкото на сюжети, които си личи, че са далечни на автора.

“Оцелели от цели и случай
живота съграждаме голи –
прекосили пустините само
ще минем
отвъд същността си.”
(“Отвъд същността”)

Сигурен съм, че Денис Олегов като вече опитен автор е забелязал силните и слабите места на своето произведение. Нестандартният му подход към света заслужава всеки стих, всяка метафора да достигне до най-големия си потенциал. Надявам се в следващо издание на тази или бъдеща книга вече да няма разводняване и “картонени фрази”. Така ще можем да се насладим на 100% на това, на което авторът е способен.